Преди време той също бе изпълнявал ролята на Пазител на Кутията. На този етап се усвояваха границите на правния ритуал. Гауачините наричаха периода на послушничество „Сърцето на Непочтителността“. Това беше първата стъпка по пътя към званието „легум“. Старият гауачин не бъркаше — Маккай като един от малцината негауачини, получили тази титла и правото да работят в сферата на правораздаването в рамките на планетарната федерация, беше виждал синята кутия и знаеше какво съдържа тя. В нея имаше кафява книга със страници от неостаряващ метал, нож с кръвта на безчет разумни същества, засъхнала по черната му повърхност, и най-накрая един сив камък, нащърбен и изподраскан от блъскане в дървени трупчета. През хилядолетията неговите удари бяха служили като сигнал за откриване на гауачинските съдебни заседания. Кутията и вещите в нея символизираха цялата мистериозност и в същото време практичността на гауачинския закон. Значението на книгата беше непреходно, макар никой да не я четеше и препрочиташе тя беше запечатана в кутията и просто олицетворяваше началото. По ножа личаха кървави петна от много кончини. А камъкът бе дошъл от земята на гауачините, където нещата само се променяха, без да имат начало и край. Целият комплект — кутията и предметите в нея, представляваха прозорец към душата на онези, които Богът на Жабите бе избрал за свои любимци. И ето че сега те обучаваха един рийв за Пазител на Кутията.
Маккай се учуди защо гауачините бяха спрели избора си върху смъртоносен рийв, но не намери смелост да попита. Синята кутия обаче беше нещо различно. Наличието й означаваше, че планетата, наречена Досейди, ще бъде назована тук открито. Разкритието на БюСаб щеше да породи разногласия в гауачинското правораздаване. Това, че гауачините бяха предугадили действията на Бюрото, говореше добре за техните информационни източници. В стаята витаеше духът на предпазливо взимани решения. Маккай сложи върху лицето си маската на пълно спокойствие и запази мълчание.
Старият гауачин сякаш не остана доволен от това. Той каза:
— Веднъж ти ми даде възможност да се забавлявам извънредно много, Маккай.
Възможно беше това да е комплимент, но едва ли. Трудно бе да определи. Дори и да беше комплимент, в устата на един гауачин той обикновено съдържаше резерви и предупреждение, особено при обсъждане на правни въпроси. Маккай оставаше все така мълчалив. Този гауачин беше могъщ и безпогрешен. Който го подценеше, неизбежно щеше да чуе последните тръби на Съдебната арена.
— Чух пледоарията ти при твоето първо дело в нашите съдилища — рече гауачинът. — Залаганията варираха от девет към три до три към осем, че ще видим кръвта ти. Но когато в заключение ти доказа, че вечното нехайство е цената на свободата, това беше майсторски удар. Той изпълни много легуми със завист. Думите ти преминаха през кожата на Гауачинския Закон, за да стигнат до плътта. В същото време ти ни донесе радост. Това беше изключително попадение.
До този момент Маккай не бе подозирал, че някой е намерил нещо забавно в неговото първо дело. Но сегашните обстоятелства потвърждаваха искреността на стария гауачин. Припомняйки си делото, Маккай се опита да го види в светлината на новото си откритие. Помнеше случая добре. Гауачините бяха обвинили един магистрат на име Клодик за това, че е престъпил най-свещените си обети при решаването на някакъв юридически проблем. Престъплението на Клодик беше освобождаването на тридесет и един негови сънародници гауачини от първостепенното им задължение към Гауачинския Закон, за да бъдат приети на работа в БюСаб. Злополучният обвинител, многоуважаваният легум Пиргутуд, се домогваше до поста на Клодик и допусна грешката да потърси директна присъда. Тогава Маккай си бе казал, че по-разумното решение е да се опита да дискредитира правната система, въз основа на която Клодик бе призован на съд. Това щеше да прехвърли присъдата в сферата на публичните дискусии и преждевременната кончина на Клодик нямаше да буди вече интерес. Виждайки тази възможност, Маккай нападна прокурора, като го обвини, че е буквоядец, педант и привърженик на Стария Закон. Победата дойде относително лесно.
Когато се стигна до ножа обаче, Маккай се почувства дълбоко отвратен. Не можеше да става и дума Пиргутуд да бъде продаден на собствения си клан. БюСаб се нуждаеше от легум негауачин… цялата негауачинска вселена се нуждаеше от това. Малцината негауачини, които бяха достигнали до такъв ранг, бяха до един мъртви, всички — загинали на Съдебната арена. Традиционната враждебност към гауачинските светове растеше. Подозренията подхранваха нови подозрения.