— Какви бяха тези облаги? — извика Маккай. — Твоят легум настоява да получи отговор.
От гръдните кухини на Арич дойде тръпнещият му дъх.
— Единствено кейлбанът, който пази Досейди, знае местонахождението на планетата и той е натоварен със задачата да дава достъп до нея, но не и информация. Досейди е населен с хора и гауачини. Те живеят в един-единствен град, наричан от тях Чу. Броят на населението е около деветдесет милиона души и е разделен почти по равно между двата вида. Може би три пъти по толкова живеят извън Чу, по Периферията, но те не участват в експеримента. Приблизителната площ на Чу е осемстотин квадратни километра.
Гъстотата на населението шокира Маккай. Стотици хиляди хора на километър. Беше му трудно да си представи подобно нещо. Дори да допуснеше съществуването на вертикално строителство… и подземия… Безспорно някои досейдийци си бяха осигурили достатъчно площ благодарение на съсредоточената в ръцете им власт, но останалите… О, богове! Един такъв град несъмнено би гъмжал от хора и в него човек трудно щеше да намери спасение от ближните си, като изключим оставената без обяснение Периферия. Маккай сподели тези си разсъждения с Арич.
Върховният Магистрат потвърди предположенията му.
— В някои райони гъстотата на населението е изключително висока. Не без основание хората на Досейди наричат тези сектори „Развъдници“.
— Но защо? Те имат цяла планета, на която да живеят…
— Досейди е отровен за нашите форми на живот. Всичката им храна идва от добре ръководени хидрофонични фабрики в сърцето на Чу. Цялата динамика на града е подчинена на квазивоенен режим на управление. Но продължителността на живота там е четири пъти по-висока, отколкото навън.
— Спомена, че населението извън града е много по-голямо, отколкото…
— Те се размножават като побеснели животни.
— А какво сте могли да очаквате от…
— При екстремни условия животът разкрива основните си характеристики.
Маккай се замисли над казаното от Върховния Магистрат. Картината на Досейди наподобяваше кошер. Военни диктатори… Той видя във въображението си стени, хора, които живеят и работят сравнително нашироко, и други… О, богове! Това беше истинска лудост. Във вселената имаше планети с чудесни условия за живот, чието население не надхвърляше няколко хиляди души. Маккай се обърна към Върховния Магистрат с потрепващ глас:
— А тези основни характеристики, облагите, които се надявахте да извлечете… бих искал да чуя за тях.
Арич се приведе напред.
— Открихме нови начини за асоцииране, нови методи за мотивиране, неподозирани движещи сили, които могат да бъдат наложени върху цяла една общност.
— Необходим ми е точен и пълен списък на вашите открития.
— По-късно, легуме… по-късно.
Защо Арич отлагаше даването на информация? Може би така наречените облаги бяха изгубили значение на фона на ужасния и отблъскващ експеримент? Маккай реши да направи малък завой.
— Ти твърдиш, че тази планета е отровна. Защо не прехвърлите обитателите й някъде другаде на партиди, а после можете да изтриете паметта им, ако се налага, и да им дадете възможност да заживеят в Съюза на разума като нови…
— Не се осмеляваме да направим това. Първо, обитателите на Досейди са си изградили имунитет срещу изчистването на паметта, вторичен ефект от отровите, които влизат в храната им. Второ, като се имат предвид настъпилите у тях промени… Как бих могъл да ти обясня това?
— Защо населението просто не напусне планетата? Предполагам, че вие не им разрешавате да използват вратите-трамплини, но ракети и други механични…
— Няма да им позволим да напуснат Досейди. Нашият кейлбан е обградил планетата с така наречената от него „темпокинетична бариера“, през която подложените на експеримента обекти не могат да проникнат.
— Защо?
— По-скоро ще унищожим цялата планета и всичко на нея, отколкото да пуснем досейдийците да плъзнат на свобода в Съюза на Разума.
— Как е възможно дори да си помислиш подобно нещо? Какво е станало с хората на Досейди?
Арич потръпна.
— Ние създадохме чудовище.
Всички правителства се управляват от лъжци и не трябва да се вярва на нито една тяхна дума.