Докато вървеше забързано по покрива на съседната кула за паркиране през следобеда на последния й ден като Свързочник, Джедрик не можеше да се отърси от мисълта, че след малко ще се раздели с още един отличителен знак на ранга си. Под нея бяха превозните средства на търговците на власт и техните подчинени. Машините бяха окачени за куките на монтираната към тавана транспортна лента и варираха в много широк спектър: от гигантските бронирани джейгери на управниците, с тежки оръжия и свръхмощни ходови системи, до малките черни аероскутери, предназначени за такива като нея. Тя вече не служеше никому и знаеше, че ще лети за последен път на машината, която я бе избавяла от сутрешната и вечерната блъсканица по подземните пешеходни пътеки.
Джедрик внимателно бе избрала момента на тръгване. Онези, които се возеха в джейгерите, нямаше да видят повече нейния аероскутер и шофьора й Хави. Докато траеше този последен полет, през малкия отрязък от време, тя трябваше да отдели на Хави специално внимание.
Сега Джедрик почувства как въртележката на събитията започва да се върти с все по-ужасяваща скорост. Тази сутрин тя бе обрекла на гибел петдесет човешки същества. Лавината вече набираше мощ.
Покривната настилка на кулата за паркиране не беше ремонтирана добре след неотдавнашната експлозия, зад която стояха трима партизани от Периферията. Краката й постепенно се приспособиха към неравната повърхност, докато прекосяваше откритото пространство, бързайки към улея за спускане. Стигнала до него, Джедрик се спря и погледна на запад към канарите, които ограждаха Чу. Слънцето, снишило се вече над скалите, сипеше златното си сияние отвъд млечнобялата Стена на Бога. Завладяна от новите си страхове, тя го въприемаше не като слънце, а като злобно око, което я следи от небето.
Ротокартотеките в кабинета й по всяка вероятност вече бяха подпалени в резултат на непохватното посегателство на жабите. Те нямаше да докладват веднага за случилото се и щеше да мине известно време, докато вестта се изкачи нагоре по йерархията до ниво, където някой щеше да се осмели да вземе важно решение.
Джедрик се бореше мислите й да не се разпаднат на трептящи сенки. След картотеките щяха да се натрупат и други сведения. Хората на Електора щяха да стават все по-подозрителни. Но това беше част от плана й — пласт, съставен от много пластове.
Когато стигна до улея, тя се спусна рязко надолу до своето ниво и погледна към авиопасажите, където аероскутерът й висеше между другите. Хави седеше на полегатия капак, прегърбен по обичайния за него начин. Дотук добре. В поведението му нямаше нищо изненадващо. Случаят изискваше известна изтънченост и предпазливост, но тя предполагаше, че едно толкова плитко и прозрачно същество като Хави няма да й създаде истински проблеми. Въпреки това Джедрик държеше дясната си ръка в джоба, където бе скрила едно малко, но подходящо за случая оръжие.
Моментът беше такъв, че не можеше да допусне нещо да я спре. Бе подбрала и обучила свои помощници, но нито един от тях не можеше да се сравни с нея. Подготвената военна сила се нуждаеше от Джедрик в качеството й на онова допълнително острие, което може да изтръгне победата в предстоящите сражения.
Засега трябва да се нося като лист над урагана.
Хави четеше книга, едно от онези привидно задълбочени неща, които той обичаше да прави, макар Джедрик да знаеше, че няма да разбере нищо от нея. Погълнат от заниманието си, шофьорът подръпваше долната си устна с палец и показалец — истинска картина на дълбоко интелектуално вникване във важни идеи. Но това наистина беше само картина. Нищо в поведението му не подсказа, че е чул забързаните стъпки на Джедрик. Лек ветрец духна страниците и той ги задържа с пръст. Тя не можеше да види заглавието, но предположи, че книгата е от списъка за контрабандна литература, както и повечето неща, които той четеше. В общи линии това беше най-големият риск, който Хави бе готов да поеме. В заниманието му нямаше нищо героично, макар да не беше лишено от известна фалшива романтика. Още една картина.
Сега тя го виждаше съвсем ясно. Логично беше вече да е вдигнал глава, но той продължаваше да седи надвесен над книгата си. Хави имаше големи кафяви очи, за които смяташе, че излъчват измамлива наивност. Истинската му наивност обаче отиваше далеч отвъд плитките опити за измама. Въображението на Джедрик с лекота разигра сцената, при която един от хората на Броей намираше Хави в сегашната му поза.
„Контрабандна книга? — щеше да попита Хави, въртейки кафявите си очи с цялата им безнадеждна наивност. — Мислех, че не са останали вече такива. Предполагах, че сте ги изгорили всичките. Даде ми я един приятел на улшщта, когато го попитах какво чете.“