— Е, каква е тази твоя ценна информация? — попита тя.
Усещайки, че купува живота си с всеки следващ отговор, Хави отклони аероскутера към бордюра, спря до една постройка без прозорци и погледна Джедрик.
Тя чакаше.
— Маккай… — Той преглътна. — Маккай идва отвъд Стената на Бога.
Тялото й се разтресе в конвулсивен смях и веселието и нарасна повече, отколкото бе очаквала. За миг се почувства напълно безпомощна и това я отрезви. Не трябваше да дава никакво преимущество, дори и на Хави.
Самият той изглеждаше ядосан.
— Какво смешно има?
— Ти. Нима си допускал, че няма да разпозная един недосейдиец? Малки човече, как си успял да оцелееш досега?
Този път той я разбра правилно. Това го накара да прибегне към последния си коз и да потвърди предположенията й.
— Не ме подценявай.
Да, разбира се — неизвестните възможности на „Х“. В гласа му имаше скрита заплаха, която тя не бе долавяла преди. Можеше ли Хави да призове защитниците отвъд Стената на Бога? Това беше малко вероятно, но трябваше да се вземе под внимание. Не биваше да подхожда към големия проблем от стеснена гледна точка. Хората, обгърнали цялата тази планета с непробиваема обвивка, навярно имаха способности, каквито тя дори не можеше да си представи. Някои от тези създания идваха и си отиваха,когато пожелаят, сякаш Досейди беше просто случайна спирка. Освен това хората от „Х“ можеха да променят телата си и този ужасяващ факт никога не трябваше да се забравя; именно това бе накарало нейните предци да подготвят появата на личност като Кейла Джедрик.
Подобни мисли винаги я довеждаха до почти пълна безпомощност, чувстваше се разтърсена от страшните неизвестности, които се изпречваха на пътя й. Беше ли Хави все още Хави? Безпогрешните й сетива отговаряха: да. Хави бе шпионин, отклонение, развлечение. Това изглеждаше влудяващо. Тя можеше да прочете всеки нюанс в неговите реакции и въпреки това въпросите оставаха. Как да разгадаеш тези създания отвъд Небесния Воал? Те бяха прозрачни за досейдийските очи, но самата им прозрачност бе объркваща.
От друга страна, как можеха хората от „Х“ да се надяват да проумеят (и да предвидят) личност като Кейла Джедрик? Всичко в нея й подсказваше, че Хави вижда единствено повърхността, която самата Джедрик желаеше той да види. Неговите търсещи очи черпеха именно онази информация, която Джедрик желаеше той да почерпи. Но огромният залог в този случай изискваше да бъде така предпазлива, както никога преди. Обстоятелството, че ставаше свидетел на драматичен сблъсък, укрепваше волята и и я изпълваше с мрачно удовлетворение. Идеята, че марионетката Досейди може да се разбунтува срещу „Х“ и да вникне в същността на един такъв бунт, без съмнение бе непонятна за тях. Те бяха твърде самоуверени, а Джедрик се бе въоръжила с безкрайна предпазливост. Не виждаше начин да скрие действията си от онези отвъд Стената на Бога, както успяваше да ги скрие от своите сънародници на Досейди. „Х“ разполагаха с изключителни средства за шпиони и нищо не можеше да им се изплъзне. Разчиташе на едно-единствено обстоятелство — нямаше как да проникнат в най-дълбоките й мисли и щяха да видят само онази повърхност, която им откриеше тя.
Джедрик бе втренчила поглед в Хави, докато прехвърляше в ума си тези съображения. Но с нищо не издаде мислите си. В крайна сметка непрозрачността беше най-големият дар на Досейди за онези, които успееха да оцелеят.
— Твоята информация няма никаква стойност за мен — рече тя.
— Ти вече си знаела! — възкликна той обвиняващо.
Какво се надяваше да постигне с този гамбит? Не за първи път тя се запита дали шофьорът представлява най-доброто, което „Х“ можеха да предложат? Дали пък умишлено не изпращаха тук своите глупаци? Едва ли. Но как беше възможно Хави, с неговата инфантилна некомпетентност, да борави с такива лостове на властта, каквито предполагаше Стената на Бога? Може би „Х“ бяха дегенерирали потомци на по-висши същества?
Макар собственото му оцеляване да изискваше мълчание, той отново заговори:
— Ако не си знаела вече за Маккай… тогава ти… ти не ми вярваш!
Това беше прекалено. Дори и за него бе твърде много и затова тя си каза: въпреки неизвестните възможности на „Х“, Хави ще трябва да умре. Той мъти водата. Подобна некомпетентност е недопустима.
Всичко трябваше да бъде извършено не в пристъп на гняв, не като мъжкия гауачин, който убива своите собствени малки, а с клинична решителност, която „Х“ не биха могли да изтълкуват погрешно.