На Тандалур Маккай имаше възможност да спи само по няколко часа на денонощие. Но дори и краткият му сън не бе спокоен — някакъв зловещ отрязък от мозъка му работеше непрестанно; затова той не се откъсна нито за миг от усещането за необичайното и не съвсем удобно кано-легло, от странните звуци отвъд стените… клокочене на вода… някъде… винаги тази вода.
Когато се подготвяше за легум, това бе едно от първите неща, с които трябваше да свикне — непостоянния ритъм на неспокойна вода. Гауачините никога не се отдалечаваха много от водата. Гралузът — това централно водохранилище и семейна обител на женските гауачини, мястото, където те отглеждаха онези от малките си, които оцелееха след опустошителната чистка на мъжкия родител — винаги бе имал тук възлова роля. И както се казваше в поговорката:
„Ако не разбираш Гралуза, ти не разбираш и гауачините.“
Беше вярно само до известна степен, както е с повечето от поговорките.
Но водата винаги беше налице, вода в ограничено пространство, неспокойно плискане на вълни в стените. В този шум не се долавяше никакъв определен ритъм, но той говореше много за гауачините — сдържани и въпреки това винаги различни.
Намиращите се в близост помощни средства бяха свързани чрез специални тръби за плуване. За придвижване на дълги разстояния използваха вратите-трамплини и свистящите реактивни коли на магнитни възглавници. Пристигането и заминаването на тези коли често тревожеше съня на Маккай по време на подготвителния курс за Досейди. Понякога, в мигове на страшна умора, когато тялото му се нуждаеше от почивка, го събуждаха гласове. А неуловимото вмешателство на останалите шумове — колите и вълните — затрудняваха подслушването. Сепвайки се през нощта, Маккай напрягаше слух, за да улови смисъла в думите. Чувстваше се като шпионин, домогващ се до съдбоносни тайни, опитващ се да прозре всеки нюанс в случайните разговори на съществата отвъд стените. И после обезсърчен, винаги обезсърчен, отново потъваше в сън. А когато всички звуци затихнеха, както понякога се случваше, Маккай отново се събуждаше и заставаше нащрек с разтуптяно сърце, чудейки се какво не е наред.
И тези ухания! Спомените, към които го върнаха те! Мускусът на Гралуза, тръпчивият аромат на екзотични семена, се усещаше при всяко вдишване. Цветният прашец на царската папрат натрапваше цитрусовите си полутонове. А караелите — малки, подобни на жаби животинки — нахлуваха в съня му при всяко зазоряване с изтънчените си пискливи арии.
През онзи по-ранен период на обучение на Тандалур Маккай се чувстваше като изгубен, затворен в един странен свят на зловещи същества, постоянно гнетен от мисълта дали ще успее. Но след разговора с Арич нещата се промениха. Тогава вече бе обучен, изпитан и доказал качествата си на легум, да не говорим пък за известността му като агент на БюСаб. И въпреки това настроението от тези първи дни понякога го завладяваше отново. Емоционалните ретроспекции го измъчваха със самоналагащия се извод, че някой го е тласнал към опасност против собствената му воля, че гауачините тайно му се присмиват, подготвяйки го за страшно унижение. Подобни шеги не им бяха чужди. Според общото мнение създанията на Бога на Жабите бяха достигнали толкова високо ииво в развитието си, че трябваше да затворят кръга, връщайки се към примитивното варварство. Начинът, по който мъжките гауачини унищожаваха родените си, беше достатъчно красноречиво доказателство.
Веднъж, по време на едно от редките му задрямвания, Маккай бе повикан от хората на Арич. Той се надигна от леглото и опита да се отърси от подтискащото чувство за обреченост. Да, наистина — сега го ласкаеха, отстъпваха пред мнението му, отдаваха му почти религиозна почит, както правеха и с всички останали легуми. Но имаше и друго: бяха го подготвяли дълго за Досейди, а по отношение на дългосрочните си цели и намерения оставаха потайни.
Винаги, когато човек си имаше работа с тях, загадките бяха необятни.
Когато заспа отново, в съня си той видя огромни грамади плът на разумни същества (зелена и розова плът), гола и съвсем беззащитна, изложена на яростните атаки на огромни мъжки гауачини.
Посланието на съня бе ясно. Те определено можеха да унищожат Досейди (и дори по същите причини), както унищожаваха собствените си малки, пресявайки най-силните и най-устойчивите сред тях.
Проблемът, който му бяха натрапили, го плашеше. Ако и най-беглата информация стигнеше до Съюза на Разума, без да бъде намерено съответното оправдание, Федерацията на гауачините щеше да бъде подложена на безмилостно преследване. Имаха ясни и достатъчни причини да унищожат уликите… или да ги оставят да се самоунищожат.