Веднъж един рийв от Бюрото се бе опитал да обясни тези тънки взаимоотношения:
— Да вземем например ситуацията, когато рийв е убит, или дори по-лошо, лишен от достойнство. Виновникът ще трябва да отговаря лично пред милиони рийви. Всички, които са обвързани в една триадна прогресия, са задължени да отговорят на оскърблението. Доколкото разбирам, най-близкият еквивалент на схемата са семейните задължения във вашето общество. Ние също познаваме вендетата като акт на отмъщение. Нямате представа колко трудно е да освободим нашите представители в БюСаб от тази… обвързаност, от тази безкрайна мрежа на взаимозависимости.
По всяка вероятност гауачините бяха запознати с тия неща, помисли си Маккай. Затова ли се бяха насочили към рийвите? Или пък, въпреки тези техни черти, привлечени от нещо друго? Щеше ли да остане верен един легум-рийв на подобна мрежа от семейни връзки? Как щеше да стане това? Обществото на рийвите бе напълно в разрез с чувствителността на гауачините. Поданиците на Бога на Жабите бяха дори и по-необщителни и затворени от хуманоидите. За гауачините семейството бе нещо интимно и недостъпно за непознати, те го напускаха единствено за да влязат в избрания от тях клан.
Подпрян на бялата досейдийска скала, Маккай разсъждаваше над тези неща и се ослушваше в очакване на предстоящата среща. Жегата на чуждата планета, миризмата и непознатите шумове го тревожеха. Бяха му казали да се ослушва за звука на двигател с вътрешно горене. Вътрешно горене! Но досейдийците караха такива мобили само извън града, защото бяха по-мощни (макар и по-големи) от колите с насочени импулси които използваха зад стените на Чу.
„Горивото е алкохол. Повечето от суровините идват от Периферията. Никой не се интересува какви отровни съставки се съдържат в едно такова гориво. Те извличат ценната течност от дървета, храсти, папрат… всичко каквото се доставя от Периферията.“
Сънната тишина го обграждаше. Отдавна се бе подготвял за онова, което трябваше да направи, оставайки насаме. Може би тук повече никога нямаше да му се отдаде подобна възможност, особено след като попаднеше в Развъдниците на Чу. Съзнаваше колко безплоден ще бъде опитът му да се свърже със своя тапризиотов монитор. Арич му бе казал, че гауачините знаят за направената от БюСаб „тапризиотова застраховка“, добавяйки:
— Дори и тапризиотов трансмитер не може да проникне през Стената на Бога.
В случай че Досейди бъдеше унищожен, договорът на кейлбаните отпадаше. Беше възможно тапризиотът на Маккай да улови последния миг и запише предсмъртните му мисли. Може би. При сегашните обстоятелства въпросът имаше само теоретичен характер. Кейлбаните му бяха задължени. Бичуващата звезда бе надвиснала като заплаха не само над тях, но и над всички разумни видове, които бяха използвали пространствените врати. Тази угроза бе реална и специфична. Хората, които бяха пътували чрез вратите-трамплини, и кейлбаните, под чийто контрол се намираха тия съоръжения, бяха обречени. Фани Мае бе изразила признателността си по своя самобитен начин:
„Моята благодарност към теб граничи с безкрайността.“
Съществуваше възможността Арич да е дал указания на своя досейдийски агент да попречи на всеки опит на Маккай за установяване на контакт с някой от кейлбаните. Но това беше малко вероятно. В същото време всички кейлбани на определено ниво можеха да осъществят телепатичен контакт. Ако Арич и хората му бъдеха подмамени да повярват в сигурността на тяхната бариера около Досейди…
Предпазливо Маккай прогони от ума си всички мисли, свързани с тапризиотите. Това не бе никак лесно. Налагаше се да се пази от случаен контакт с тапризиота, който с безкрайното си търпение очакваше мисловния му поток някъде в сигурните и безопасни зали на Главната Централа. Всичко в ума му трябваше да бъде изчистено, с изключение на един ясен лъч, насочен към Фани Мае.
Маккай я видя в съзнанието си — звездата Дайуан. Припомни си дългите часове на мисловен обмен. Проектира в ума си топлината на емоционална отдаденост, неотдавнашната й демонстрация на „концентрична съпричастност“.
Малко по-късно затвори очи, усилвайки онзи вътрешен образ, който сега нахлуваше в ума му. Почувства как мускулите му се отпускат. Топлата скала зад гърба му и пясъкът под краката престанаха да съществуват. В съзнанието му остана да сияе единствено присъствието на един кейлбан.