Заедно ние ще бъдем непобедими!
Да, Джедрик се вместваше в представата за изключителен агент. Със собствената организация около себе си…
Тя още веднъж хвърли поглед вляво и вдясно. Както можеше да се очаква, улиците бяха безлюдни. Погледна часовника си. Моментът бе дошъл. Махвайки с ръка, отпрати двама от хората си по двата фланга, а един млад хуманоид тръгна направо към отсрещната врата. Когато стигнаха до мястото, останалите трима придружители я обградиха под формата на триъгълен щит и така прекосиха улицата.
Постовият на вратата беше хуманоид с посивяла коса и бледо лице, което лъщеше в жълти оттенъци от мъждивата светлина в коридора. Клепачите му бяха натежали от скорошната доза наркотик, доставена от агента на Трия.
Тя отвори вратата и както бе очаквала, видя овалния контактен превключвател в дясната ръка на караула. Усмихна й се с раздалечените си зъби, насочвайки превключвателя към нея. Беше я познал. Сега почти всичко зависеше от точността на нейния агент.
— Искаш ли да умреш за жабите? — попита го Трия.
Пазачът знаеше за метежа и за вълненията по улиците. Беше хуманоид, с чувство за принадлежност към своя биологичен вид, но в същото време не забравяше, че работи за гауачина Броей. Въпросът бе точно изчислен, за да го изпълни с нерешителност. Беше ли тя ренегат? Караулът бе лоялен към своя вид и фанатично верен на поста си, който го спасяваше от бездната на социалното дъно. Към това се прибавяше и неговата наркомания. Всички телохранители бяха наркомани, но този специално използваше наркотик, който притъпяваше сетивата му и спъваше дори най-простите мисловни операции. По правило не трябваше да взима упойващи вещества по време на работа и сега това го безпокоеше. Толкова много неща трябваше да прецени в този момент. Въпросът на Трия предизвика очакваната реакция. Не искаше да умре за жабите.
Тя посочи превключвателя с ръка.
— Това е само сигнално реле — каза телохранителят. — Тук няма бомба.
Трия остана мълчалива, изчаквайки момента, когато мъжът пред нея ще бъде обсебен напълно от собствените си съмнения.
Постовият преглътна.
— Какво искаш…
— Или се присъедини към нас, или ще умреш.
Той отмести поглед към придружителите й. Такива неща се случваха често в Развъдниците и не толкова често тук по склоновете, които водеха към възвишенията. Пазачът явно нямаше пълна информация кого точно пази. Но имаше ясни инструкции и сигнално реле, с което трябваше да бие тревога при евентуални нападения. Други бяха хората, натоварени със задачата да направят онези по-неуловими разграничения, истинските решения. Това бе слабото място на тази сграда.
— Да се присъединя към кого? — попита той.
В гласа му имаше пресилена войнственост и тя разбра, че е в ръцете й.
— Към своя собствен биологичен вид.
Тези нейни думи сякаш приковаха притъпения му мозък към някакви първични страхове. Той знаеше какво трябва да направи: да отвори ръката си. По такъв начин аларменото устройство в контактния превключвател щеше да бъде обезвредено. Ако направеше това по свое собствено желание, може би нямаше да бъде убит. Пазачът все пак реши да отвори дланта си, но с големи колебания, защото не беше сигурен какъв точно ще бъде ефектът. Можеше да се окаже, че устройството в ръката не е просто сигнален предавател. Ами ако е бомба? Дълги часове този въпрос го беше измъчвал.
— Ние ще бъдем добри към теб — каза Трия.
Тя дружески постави длан върху рамото му, давайки му възможност да почувства пълния ефект на нейния мускус, и в същото време протегна другата си ръка, за да му покаже, че не е въоръжена.
— Демонстрирай на моя придружител как се борави с това устройство.
Един от младите мъже пристъпи напред.
Телохранителят му показа как се работи с апарата, обяснявайки бавно и тромаво, и сетне му го подаде.
— Лесно е, щом веднъж му хванеш цаката.
След като нейният човек бе уловил здраво релето, Трия дръпна ръката си от рамото на пазача и докосна сънната му артерия със скритата в нокътя й отровна игла. Телохранителят успя само да изпъшка с широко отворени от изумление очи, преди тялото му да се подкоси на земята, освобождавайки се от прегръдката й.