Бахранк за втори път му посочи бронетранспортьора, очевидно нямаше търпение да потеглят.
Маккай бе принуден да подтисне внезапно обзелото го чувство на тревога. В какво се беше забъркал? Сякаш пробуждайки се, той откри, че се приплъзва към някаква ужасна бездна, без да е в състояние да направи каквото и да било. Тревогата отмина, но го остави разтърсен. Маккай се помайваше, разглеждайки втренчено машината. Беше около шест метра дълга, с тежки вериги и някакви колела, които се виждаха смътно зад гъсениците. В задния й край бе монтирана обикновена антена за връзка с орбитален енергиен предавател под бариерата, но имаше и втора система, която бълваше отвратителна миризма. Димът от изгорелите газове изпълваше въздуха с остро зловоние.
— Какво чакаме? — попита Бахранк. Гледаше към хуманоида с явна уплаха и подозрителност.
— Можем да потегляме — рече Маккай.
Бахранк тръгна бързо напред, изкачи се по веригите и се пъхна в тъмната кабина. Агентът го последва. Пространството вътре бе наблъскано с всевъзможна апаратура. Усещаше се острата миризма на масло. Имаше също и две метални седалки с извити облегалки, издигащи се над главата на седналите. Бахранк вече бе заел лявото място, наведен над някакви ключове и циферблати. Маккай се отпусна на другата седалка. Автоматични ръце обвиха кръста и гърдите му, за да го придържат в стабилно положение; нещо като скоба се опря в тила му. Бахранк натисна един ключ. Вратата над тях се затвори със стържене на електромотори и силното дрънчене на автоматични ключалки.
Бе обзет от двойствено чувство. Винаги бе изпитвал лека агорафобия на открити пространства като мястото около скалата. Но мрачният интериор на тази бойна машина с апаратура, която напомняше за жестоки и примитивни времена, докосна някаква атавистична струна в душата му и той бе принуден да се пребори с импулса да се изкатери навън. Това беше капан!
После забеляза нещо странно, което му помогна да преодолее ужаса си. Процепите на бронетранспортьора бяха стъклени. Стъкло. Маккай го докосна. Да, стъкло. Често срещан материал в Съюза на Разума, твърд и въпреки това чуплив. Забеляза, че стъклото не е особено дебело. В такъв случай зловещият вид на машината бе по-скоро показен, отколкото реален.
Бахранк обходи бързо околността с поглед, сетне дръпна някакви лостове и бронетранспортьорът потегли, накланяйки се рязко напред. Разнесе се стържене, буботене и пронизителен вой.
От бялата скала към далечния град водеха отпечатъци от вериги. Това бяха дирите на същата тази бойна машина — пътят, по който трябваше да се върнат. От двете му страни се виждаха светли скали с припламващи по тях ярки отблясъци. Бахранк изглеждаше изцяло погълнат от задачата си да кара към Чу.
Маккай установи, че мислите му се връщат на инструктажа, който бе получил преди да напусне Тандалур.
„Влезеш ли веднъж в бойната група на Джедрик, ще трябва да разчиташ само на себе си.“
Да… чувстваше се безкрайно сам, умът му бе бъркотия от данни, почти без връзка с предишния му опит. А тази планета можеше да загине, ако не извлечеще смисъла от данните и не разбереше какво става тук.
Сам, сам… Ако Досейди бъдеше унищожен, малцина разумни щяха да видят края му. Кейлбанската темпокинетична бариера щеше да погълне по-голямото количество от това последно катастрофално сияние. Всъщност кейлбаните щяха да абсорбират освободената енергия като храна. Една унищожителна експлозия, своеобразно кейлбанско пиршество, и БюСаб щеше да бъде принудено да започне отново, без най-важното от веществените доказателства — Досейди.
Скришом Маккай изучаваше водача на бронетранспортьора. Бахранк демонстрираше нетипично за гауачините поведение — по-прямо и по-характерно за хуманоид. Да, точно така! Неговите гауачински инстинкти бяха претърпели промяна в резултат на контактите с човешкия вид. Арич положително би посрещнал това с подозрение и страх. Водачът караше нехайно и сръчно, като използваше сложна контролна система. Маккай преброи осем различни лостове и ръчки. Гауачинът протягаше ту едната, ту другата си ръка, побутвайки с лакът този или онзи от лостовете. Бойната машина се подчиняваше.
Малко по-късно Бахранк го заговори, без да отклонява вниманието си от управлението:
— Когато стигнем до втората тераса, можем да попаднем под обстрел. Преди няколко часа там бе проведена мащабна полицейска акция.
Маккай го погледна втренчено.
— Мислех, че имаме безопасен коридор.
— Вие от Периферията винаги сте били припрени.
Агентът надникна през процепите в кабината: храсталаци, гола пуста земя и самотната диря след тях.