— Това е анклав на хуманоидите, а твоят шофьор е гауачин.
— Могат ли да ни видят тук?
— Те знаят. Освен това се задават размирици.
— Размирици?
— Гауачини срещу хуманоиди.
Маккай бе ужасен. Дали пък тук не се криеше причината за онези опасения, които Арич и хората му не пожелаха да разяснят? Унищожение на Досейди отвътре? Но Бахранк продължи:
— Пропастта между хуманоидите и гаучаните продължава да расте, никога преди положението не е било толкова лошо. Възможно е ти да си последният хуманоид, който пътува с мен.
Арич и останалите го бяха подготвили за глада, недоверието и насилието на Досейди, но не му бяха казали нищо за конфронтацията между двата вида… споменаха само, че някой можел да унищожи планетата отвътре, без да уточнят името. Какво се опитваше да му подскаже Бахранк? Маккай не се осмеляваше да разкрие своята неосведоменост и безсилието му да се справи с тази ситуация го тласкаше към отчаяние.
Междувременно Бахранк излезе от една тясна уличка и се насочи към друга по-широка, задръстена от талиги с плодове и зеленчуци. Хората бавно отместваха каруците си, за да сторят път на бронетранспортьора, в очите им се четеше неприкрита омраза. Тълпата предизвика удивлението на Маккай: около талигите (изгуби представа за броя им от пряка до пряка) бяха скупчени поне по сто души, които вдигаха ръце и крещяха към хора, стоящи рамо до рамо пред всяка една от каруците. Очевидно камарите с продукти се охраняваха.
Изведнъж Маккай осъзна с ужас, че талигите бяха пълни с отпадъци. Тълпите от хора купуваха отпадъци.
Бахранк отново влезе в ролята си на екскурзовод.
— На тази й викат Улицата на Глада. Това са добре подбрани отпадъци, най-добрите.
Агентът си спомни за думите на един от помощниците на Арич, според когото в Чу имало ресторанти, специализирани в приготвянето на ястия от отпадъците на определени райони в града, тъй като разхищението на неотровна храна било недопустимо.
Мимолетната сцена прикова вниманието му: сурови лица, прикрити движения, омраза, едва сдържаното насилие… всичко това изплува на повърхността под формата на обикновена търговия с отпадъци. И тези многолюдни тълпи! Хората бяха буквално навсякъде — стояха по входовете, пазеха и тласкаха талигите, отскачаха встрани от пътя на Бахранк. Маккай долови нови миризми, парливи зловония, непозната смрад. Още едно нещо предизвика изненадата му — стародавният вид на този Развъдник. Зачуди се дали целият град, притиснат от външните опасности, изглежда толкова изхабен. Според стандартите на Обединения Разум населението на Чу бе живяло тук само няколко поколения, но градът му се стори по-стар от всичко, което бе виждал досега.
Машината се наклони рязко, зави по една тясна уличка и спря. Надниквайки през процепа от дясната си страна, Маккай зърна сводестия портал на една кална сграда и стълбище, което водеше към тъмно подземие.
— Там долу ти е срещата с Джедрик — каза Бахранк. — Тръгваш по тези стълби и после втората врата вляво. Това е ресторант.
— Как да я позная?
— Не ти ли обясниха?
— Аз… — Маккай се прекъсна. Бе виждал снимка на Джедрик по време на подготовката си на Тандалур и сега си даде сметка, че се опитва да забави момента, когато трябваше да напусне бронирания пашкул на Бахранк.
Той като че ли усети това.
— Не се бой, човече. Джедрик ще те пази. И…
Маккай се обърна с лице към гауачина.
— …върви направо в ресторанта, седни някъде и я чакай. Тук няма да оцелееш дълго без нейната протекция. Кожата ти е тъмна, а в този квартал има хуманоиди, които предпочитат дори зеленото пред тъмното. Хората още помнят Пайлашката врата. Петнадесет години не са достатъчно дълъг срок, за да я забравят.
Неговите инструктори не бяха споменавали нищо за Пайлашката врата, а сега той не се осмели да попита.
Бахранк натисна ключа за отвора му. Вонята от улицата незабавно се усили и стана почти непоносима. Забелязвайки колебанието му, водачът нареди отсечено:
— Тръгвай бързо!
Разтърсен от нещо като обонятелен шок, агентът се озова на улицата, превръщайки се веднага в прицел на многобройни подозрителни очи. Гледката на отдалечаващия се бронетранспортьор означаваше прекъсване на последната връзка със Съюза на Разума и всички онези познати неща, които можеха да го защитят. Никога през живота си Маккай не се беше чувствал толкова самотен.
Нито една правна система не може да отстоява справедливостта, ако всички участници в нея — магистрати, обвинители, легуми, защитници, свидетели, изобщо всички — не рискуват живота си при всеки диспут около подсъдимата скамейки. Рискът трябва да бъде вездесъщ на Съдебната арена. Ако някой от елементите остане извън съревнованието и не бъде изложен на личен риск, справедливостта неминуемо пропада.