Защо Бог не ми открие нещата? — замисли се Броей. — На изпитание ли съм подложен?
Да, отговорът навярно бе такъв, но едно нещо беше сигурно:
Този път аз ще изпълня Божието напътствие.
Всички разумни същества си изнамират свои собствени оправдания. Стриктният и неизменим Закон просто осигурява една удобна система в рамките на която индивидът е принуден да изостави оправданията и предразсъдъците си. Единственият универсално приемлив закон за смъртните би бил законът, който се съобразява с всички оправдания. Какъв очевиден абсурд. Законът трябва да разобличава предубежденията и да поставя под съмнение оправданията. Ето защо трябва да бъде гъвкав и да се променя, за да отговори на новите изисквания. Иначе той просто се превръща в оправдание на силните.
Почти веднага след потеглянето на Бахранк, Маккай си припомни защо бе дошъл тук. Сградите на Чу се издигаха над него, високи и масивни, но през един чудноват малък улей откъм западната страна проникваше кос лъч следобедна сребриста светлина, падащ върху тясната уличка. Сенките на всички предмети бяха плътни, а това правеше движенията на хората по-отчетливи. На Маккай не му хареса начинът, по който го гледаха — сякаш всеки преценяваше каква лична изгода може да извлече от него.
Той си запробива път през тълпата към сводестия вход, следейки тайно всяка подробност. След всичките години в БюСаб, след обучението му и натрупания опит, притежаваше изключителни познания за биологическите видове в Съюза на Разума. Сега, черпейки от тези познания, чувстваше чудовищната потайност, която властваше над тези хора. За жалост знаеше твърде добре какво може да причини един биологичен вид на друг, да не говорим пък какво можеше да причини на себе си. Хората наоколо му напомняха единствено за тълпа, която всеки момент ще експлодира.
Готов мигновено да се защити, Маккай се спусна надолу в хладните сенки на едно късо стълбище, където минувачите бяха по-малко, но миризмата на гниене и плесен бе още по-отчетлива.
Втората врата вляво.
Той тръгна към указаната от Бахранк цел и надникна през нея: отново стълбище. Това кой знае защо го смути. Образът на Чу ставаше все по-ясен в съзнанието му, но съвсем не приличаше на нарисуваната от хората на Арич картина. Умишлено ли го бяха подвели? Възможно ли бе самите те да не са разбрали същността на чудовището си? Серията от подобни въпроси вледени кръвта му. Ами ако неколцина от агентите на Арич тук бяха решили да извлекат дивиденти от тайното могъщество на Досейди? През цялата си кариера Маккай никога не бе попадал в свят, така откъснат от останалата вселена. Тази планета бе самотна, лишена от много удобства, придаващи цивилизован вид на другите разумни светове. Бе й отнет свободният достъп до пространствените врати, контактите с другите известни видове, изтънчените удоволствия и изисканите им съблазни. Досейди бе изградил свой собствен модел. А инструкторите от Тандалур отново и отново се бяха връщали към едно и също предупреждение: „Тези самотни примитивни същества ще завладеят цялата вселена на Обединения Разум, ако бъдат пуснати на свобода.“
Нищо не може да ги възпре. Нищо.
Подобна оценка навярно бе преувеличена. Досейдийците си имаха своите бариери в чисто физически смисъл. Но те не бяха ограничени от условностите и морала на Разума. Тук човек можеше да си купи всичко, всяка забранена поквара, родена в нечие въображение. Тази мисъл обсеби Маккай. Спомни си за безбройните наркотични вещества на Досейди. Властта на безскрупулното малцинство, която се крепеше на порока, бе ужасяваща. Но сега не беше моментът да се бори с колебанията си. Маккай тръгна надолу по стълбището с пресилена решителност, следвайки указанията на Бахранк. Не му оставаше нищо друго. Площадката в дъното на стълбите представляваше широко тъмно пространство, осветено от мъждива лампа, прикрепена към една черна врата. Двама хуманоиди дремеха на столовете си до вратата, но имаше и трети, клекнал до тях с нещо като примитивна бомба в ръцете си.
— Джедрик ме повика — каза Маккай.
Часовоят с бомбата му кимна да продължи.
Агентът мина покрай него, хвърляйки бърз поглед към нея — тръба и метална кутия с копче, върху което часовоят бе поставил палеца си. Едва не се препъна. Това бе адска машина тип „камикадзе“! Ако по някаква причина часовоят вдигнеше палеца си, съоръжението без съмнение щеше да експлодира и да избие всички на стълбището. Маккай погледна двамата заспали мъже. Как можеха да спят при такива обстоятелства?