— Някой извика — рече той.
— Знаех си, че става дума за нещо такова.
— Как е възможно един такъв писък да не те събуди?
— Напротив, събуди ме.
— А защо не реагира?
— Подобни шумове не са непосредствено опасни за теб, а и в такава ситуация събитията са извън твоя контрол.
— Някой беше ранен.
— Твърде вероятно. Не трябва да товариш ума си с неща, които не можеш да промениш.
— Ти не искаш ли да промениш… това?
— Аз вече го променям.
Нейният тон и поведение бяха като на училищен преподавател и сега вече нямаше никакво съмнение, че наистина иска да му помогне. Е, добре, тя бе казала, че е негов учител. А задачата му беше да стане истински досейдиец. И да оцелее.
— И как извършваш тази промяна?
— Все още не си в състояние да разбереш това. От теб искам да усвояваш нещата малко по малко, стъпка по стъпка, урок след урок.
Маккай не успя да не си зададе въпроса: Какво все пак иска тя от мен?
Надяваше се, че намеренията й не са свързани повече със секса.
— Днес — каза тя — искам да се срещнеш с родителите на три деца, които работят в нашата бойна група.
Ако човек възприема себе си като безпомощен и слаб, може да бъде сигурен, че страховете му ще родят една деспотична власт. Затова мъдрият деспот налага сред поданиците си схващането, че са безпомощни и слаби.
Арич наблюдаваше Кейланг внимателно под меката светлина на своята зелена стая за отмора. Тя се яви пред него веднага след вечерята, подчинявайки се на заповедите му. И двамата знаеха предмета на предстоящия разговор — обсъждане на последния доклад, свързан с поведението на Маккай на Досейди.
Старият гауачин изчака Кейланг да седне, забелязвайки как тя придърпа старателно червената си роба над долните крайници. Чертите й изглеждаха отпуснати, а бойните челюсти висяха бездейно в гънките около тях. Създаваше впечатлението, че произлиза от материално осигурен социален кръг. Рийв от висшите класи — явление, непознато за представителите на нейния вид. Арич се тревожеше, знаейки рийвските критерии за оцеляване, които се опираха единствено на сложното схващане за поведението на разумните видове. Бяха създали комплекс от строги правила, базирани на древен ритуал, за чийто произход можеше само да се гадае; през вековете не бе оцелял никакъв писмен документ.
Но ние я избрахме именно поради това.
Арич изсумтя и поде:
— Какво ще кажеш за доклада?
— Маккай се учи бързо.
В нейния галач се улавяха съскащи нотки.
— По-скоро бих казал, че се приспособява бързо. Затова го и избрахме.
— Чух те да споменаваш, че е по-гауачин от гауачините.
— Очаквам в скоро време да бъде по-досейдиец от Досейдийците.
— Ако оцелее.
— Да, така е. Все още ли го мразиш?
— Никога не съм го мразила. Ти не познаваш спектъра на рийвските емоции.
— Обясни ми.
— Той накърни личното ми достойнство. Това изисква определена реакция от моя страна. Омразата само би притъпила интелекта и способностите ми.
— Но именно аз бях този, който ти попречи да го убиеш!
— В моята клетва за служба при гауачините е включена клауза, според която аз не мога да държа отговорен нито един мой учител за това, че не разбира или не спазва рийвския морален кодекс. Благодарение на същата тази клауза ние имаме право да служим в Бюрото на Маккай.
— Нали не смяташ агента за един от твоите учители?
Известно време Кейланг го изучаваше с поглед и сетне каза:
— Аз не го смятам за мой учител, но зная, че е научил много за нашия морален кодекс.
— А какво би направила, ако ти кажа, че той е един от твоите учители?
Тя отново впери поглед в него.
— Бих ревизирала мнението си за Маккай… и за теб също.
Арич си пое дълбоко въздух.
— И въпреки това, ти трябва да го опознаеш — все едно, че си живяла в собствената му кожа. Иначе ще ни провалиш.
— Няма да ви проваля. Зная защо избрахте точно мен. Дори и Маккай ще научи това след време. Той няма да се осмели да пролее кръвта ми на Съдебната арена или да ме опозори публично. Ако стори някое от тези неща, половината рийвска общност ще тръгне по петите му, милиони челюсти ще копнеят за неговата смърт.
Арич поклати бавно глава.
— Кейланг! Не чу ли, когато Маккай ти каза, че трябва да смениш рийвската си кожа?
Тя се бе подчинявала твърде дълго на волята му и сега Арич забеляза онези почти неуловими признаци, които обещаваха скорошен гневен изблик: потрепване на челюстите, напрежение в разклонените крайници за придвижване.