— По някакъв начин той държи Броей в ръцете си!
Жената поклати глава.
— Или пък Броей играе игра, която не е според очакванията ни.
Джедрик погледна жената, сетне мъжа и накрая Маккай. Обърна се уж към него, но той разбра, че всъщност говори на себе си.
— Става дума за конкретни факти. Гар е разкрил нещо на Броей. Аз зная какво му е казал. Нищо друго не би накарало Електора да реагира по този начин. — Тя кимна по посока на картата. — Ние ги държим в ръцете си!
Жената се осмели да попита:
— Добре ли се справихме?
— По-добре, отколкото предполагате.
Мъжът се усмихна.
— Може би сега е моментът да напомня… дали е възможно да получим по-големи стаи. Проклетите деца непрекъснато разместват мебелите. Ние се блъскаме…
— Не сега!
Джедрик стана. Маккай я последва.
— Искам да видя децата — рече Джедрик.
Мъжът се извърна към портала.
— Хей, веднага елате тук! Джедрик иска да ви види!
Трите деца притичаха от другата стая. Майка им дори не ги погледна. Баща им ги удостои с гневен взор изпод вежди, преди да се обърне към Джедрик:
— Не са донесли храна в тази къща почти от седмица.
Маккай се вгледа внимателно в децата, следвайки примера на Джедрик. Те стояха в редица точно до вратата и по лицата им не можеше да се прецени как реагират на повикването. Бяха две момичета и едно момче. Момичето вдясно бе на около девет години, а другото вляво на пет или шест. Момчето беше по-голямо, може би на дванадесет или тринадесет. То фиксира присъствието на Маккай само с поглед. Беше поглед на хищник, видял лесна плячка, но вече сит. И трите приличаха повече на жената, отколкото на мъжа, но беше очевидно, че са техни деца: очите, формата на ушите, носът…
Джедрик приключи с огледа и посочи момчето.
— Започнете да го пращате във втората тренировъчна група.
— Време беше — рече жената. — И двамата ще се радваме да се махне оттук.
— Да тръгваме, Маккай.
В коридора Джедрик му каза:
— Нека да изпреваря въпроса ти. Това е едно съвсем типично семейство.
Агентът преглътна сухо. Що за дребнава цел преследваха тези хора — да получат по-голяма квартира, където да живеят, без да се блъскат в мебелите си! Не бе почувствал никаква топлота между двамата съпрузи. Изглеждаха просто партньори. Докато говореха, в тона им нямаше и намек за някакво чувство един към друг. Беше му трудно да си представи, че въобще се любят, но очевидно го правеха — бяха създали три деца.
Изведнъж разбра всичко. Откритието дойде като експлозия. Естествено, че ще крият емоциите си! Каква друга защита им оставаше? Конфронтацията между хората на Досейди властваше над всичко. Но имаше и още нещо.
Маккай заговори, следвайки Джедрик надолу по стълбите:
— Тези двамата… са пристрастени към някакво наркотично средство, нали?
Тя рязко спря и се обърна към него.
— А как иначе, според теб, ще ги държа в ръцете си? Наименованието на наркотика е дис. Много рядък. Доставят го от планините отвъд… далеч отвъд… За целта Периферията изпраща детски отряди, които получават моя дис. Понякога по пътя загиват по тридесет деца при отряд от петдесет. Разбираш ли за какво става дума, Маккай?
Двамата отново тръгнаха надолу по стълбите.
Осъзнавайки, че Джедрик бе отделила време, за да му предаде поредния досейдийски урок, зашеметеният Маккай успя единствено да я последва до стаята, където един екип от специалисти изсветли тъмните места по кожата му.
Щом излязоха оттам, той вече не носеше печата на Пайлашката врата.
Когато насилието получи голям размах, нищо не е по-опасно за властниците от сътворените от самите тях неправди и безчинства, защото тези неправди и безчинства неминуемо ще рикошират в създателите си.
— Това повече не може да се класифицира като метеж.
Думите бяха произнесени от един гауачин с изпито лице, който погледна към седящия пред изключения комуникатор Броей. На стената зад ниския гауачин бе окачена карта, чиито цветове сияеха под дрезгавата утринна светлина, проникваща през източните прозорци. На стената под картата изпъкваше корпусът на компютърен терминал. От време на време там се чуваше изщракване.
В залата влезе Гар; огледа се, сякаш търсеше някого, и сетне излезе.
Броей забеляза неканения посетител, после отклони погледа си към картата.
— Все още ли не можете да попаднете на следите й?
— Не можем да установим нищо със сигурност.
— А онази, която е развеждала Маккай по улиците?
— Няма съмнение, че е нейна служителка, която вече е пожертвана.
— Къде са те сега?
Помощникът посочи едно място върху картата — група сгради на северозапад от района на Развъдниците.