Потръпна.
Планета, чиито обитатели можеха да загинат днес или утре.
Това неминуемо щеше да се случи, ако не се намереше някой, който да разреши загадката на Досейди. Маккай познаваше гауачините добре и беше убеден в заключението си. Те бяха способни на жестоки решения, особено ако залогът е гордостта на техния вид, или други подобни съображения, непонятни за останалите видове. Билдун, шефът на Бюрото по Саботаж, оценяваше тази криза по същия начин. От времето на колизията с кейлбаните на хоризонта на Обединения Разум не се беше появявало нищо по-чудовищно.
Но къде се намираше тази застрашена планета? Какво бе местонахождението на Досейди?
След неспокойната нощ инструкциите се върнаха в съзнанието му толкова ясни, сякаш някаква част от мозъка му бе продължила да уточнява образите. Авторите на доклада бяха двама оперативни агенти, единият — рийв, а другият — лаклак. Бяха надеждни и находчиви агенти. Източниците им изглеждаха изключително добри, макар информацията да беше оскъдна. Освен това се бореха за повишение в момент, когато рийвите и лаклаците намекваха за дискриминация срещу техните видове. Докладът изискваше специално проучване. Всеки оперативен работник на БюСаб подлежеше на известна проверка — това беше трик, чиято цел навярно бе Бюрото да бъде отслабено и да се увеличат шансовете за преврат на върха.
Но така или иначе БюСаб все още беше под управлението на Билдун, панспечи в човешки вид, четвърти член на своя пашкул със същото име. От първите му думи можеше да се заключи, че той вярва на доклада.
— Маккай, това нещо може да накара хората и гауачините да се хванат за гушите.
Изразът беше понятен, въпреки че в езика на гауачините негов аналог беше идиомът „хващам някого за корема“. Маккай вече се бе запознал с доклада и съдейки по съдържащата се в него скрита информация, която успя да извлече благодарение на отдавнашните си връзки с гауачините, споделяше мнението на Билдун. Седнал срещу шефа си на едно сиво кано-легло в съвсем малкия кабинет без прозорци, който Билдун неотдавна бе предпочел, Маккай прехвърляше доклада от ръка в ръка. Малко по-късно си даде сметка, че се държи превзето и го остави на бюрото. Докладът беше записан върху кодирана запаметяваща жица, подаваща информация на тренираните сетива при прокарване между пръстите или друг чувствителен орган.
— Защо не могат да определят местонахождението на Досейди? — попита той.
— Известно е само на кейлбаните.
— Но те ще…
— Кейлбаните отказват да отговарят.
Маккай впери поглед в Билдун. Полираната повърхност на бюрото между тях отразяваше директора на БюСаб като обърнат образ на истинския. Този панспечи беше почти като човек с тъмната си коса и приятно овално лице, но впечатлението се разсейваше от подобните на кристали очи — колко много приличаха те на очите на насекомо! Може би Билдун бе попрекалил малко с материала, когато плътта му е била оформяна в човешка форма. Лицето му изразяваше емоции, които Маккай прочете с очите на човек. Директорът изглеждаше ядосан.
Маккай се разтревожи.
— Отказват?
— Кейлбаните не отричат съществуването на Досейди или факта, че планетата е застрашена. Те просто отказват да разговарят по този въпрос.
— В такъв случай явно става дума за някакъв техен договор и необходимостта да се подчиняват на клаузите му.
Маккай си припомни този разговор, когато се събуди напълно и остана да лежи замислен в леглото. Беше ли Досейди някакво продължение на проблема с кейлбаните?
Нормално е да се страхуваме от това, което не разбираме.
Загадката на кейлбаните се изплъзваше от агентите на Обединения Разум твърде отдавна. Той се замисли за скорошния си разговор с Фани Мае. Човек често решава, че е вникнал в същността на някоя мистерия и в следващия момент установява, че отново нищо не разбира. Преди кейлбаните да дарят своите врати-трамплини, Съюзът на Разума беше относително бавна и разбираема федерация на познатите разумни видове. Вселената се съдържаше в общо за всички пространство с понятни измерения. Но от онези дни до днес той бе нараствал, подобно на разширяващ се мехур.
Пространствените врати на кейлбаните го промениха с експлозивно ускорение във всеки един аспект. Вратите-трамплини бяха истински разрушителен инструмент на властта. Те означаваха безброй достъпни измерения. Съдържаха в себе си хиляди само смътно понятни неща. Чрез една-единствена стъпка през вратата-трамплин човек се пренасяше от стаята си в Туталси до някое от преддверията на Главната Централа. Още една стъпка и следваше прехвърляне в градините на Паджинюи. „Нормалното междузвездно пространство“ се измерваше със светлинни години и парсеци, но мигновеното преместване от една точка в друга обезсмисляше подобни остарели понятия. И до този момент изследователите на Обединения Разум не можеха да разберат механизма на вратите-трамплини. Изрази като „относително пространство“ не обясняваха явлението, те само правеха загадката още по-голяма.