Когато зададе този въпрос на Джедрик, тя едва не го изхвърли от сградата.
— Не се бъркай.
В какво да не се бърка?
Попита я, но Джедрик просто го погледна втренчено.
После го разведе навсякъде, за да запознае подчинените си с неговото ново положение. Маккай така и не разбра какъв точно е статусът му тук; знаеше само, че е нещо средно между гост и затворник.
Джедрик свеждаше разговорите до абсолютния минимум. Често отпращаше хората си само с махване на ръка. Цялата обиколка бе урок за Маккай, започнал при срещата с часовоите на входа.
— Маккай. — Тя го посочи.
Часовоите кимнаха.
Джедрик явно имаше и други въпроси.
— Бойна група Девет?
— Ще бъде тук по обяд.
— Известете ме.
Всеки от нейните хора се вглеждаше внимателно в Маккай и агентът бе сигурен, че от сега нататък те ще го разпознават само за миг.
Асансьорите бяха два — вратата на първия бе до сериозно охранявания вход встрани на сградата, а другият тръгваше от четвъртия етаж, под който се намираше клетката на Пчарки. Те се качиха именно на втория и спираха на всеки етаж, за да може охраната да се запознае с Маккай.
Когато се върнаха в стаята с клетката, агентът видя, че точно до входната врата е поставено писалище. Бащата на онези три диви деца седеше зад него, наблюдавайки Пчарки, и от време на време записваше нещо в бележника си. Маккай вече знаеше името му — Ардир.
Джедрик се спря до бюрото.
— Маккай може да влиза и да излиза при спазване на рутинните предпазни мерки.
Малко по-рано, обръщайки се към нея, агентът бе казал:
— Благодаря ти за времето, което ми отдели.
— Не е нужно да бъдеш саркастичен, Маккай.
Не бе имал намерение да бъде саркастичен и затова за пореден път си напомни, че обичайната вежливост на Обединения Разум тук получава различно тълкование.
Джедрик прегледа бележките на Ардир, сетне вдигна очи към Пчарки и отново ги насочи към Маккай. Върху лицето й не бе настъпила никаква промяна.
— Ще се срещнем за обяд.
След това го остави сам.
Той приближи до клетката на Пчарки, забелязвайки напрежението на охраната и останалите наоколо. Старият гауачин седеше безразличен в хамака си. Искренето и блещукането, което пробягваше по прътите на клетката, се съчетаваше с почти недоловимо свистене.
— Какво ще стане, ако я докосна? — попита Маккай. Гауачинът изпухтя и вдигна леко рамене.
Маккай посочи с ръка.
— Що за енергия е тази в металните пръчки? Какъв е нейният източник?
От гърлото на Пчарки се чу дрезгаво грачене.
— Как съществува вселената? Когато видиш нещо за първи път, означава ли, че тогава е било създадено?
— Това творение на кейлбаните ли е?
Свиване на рамене.
Маккай обиколи клетката, изучавайки я с поглед. Във всяка пресечна точка между прътите имаше блестящи топки. Металните пръчки, на които бе окачен хамакът, бяха хванати за тавана. Те преминаваха покрай прътите на клетката, без да ги докосват. Самият хамак създаваше впечатлението, че е направен от плат. Беше бледосин. Маккай отново застана с лице към Пчарки.
— Хранят ли те?
Никакъв отговор.
Зад гърба му се обади Ардир:
— Храната му се спуска от тавана, а екскрементите се изтеглят по специални тръби. Маккай подхвърли през рамо:
— Не виждам никъде врата в тази клетка. Как е влязъл там?
— Беше построена около него според собствените му инструкции.
— Какво представляват светещите топки по местата, където прътите се пресичат?
— Появиха се, когато клетката беше активирана.
— Как е направил това?
— Не знаем. А ти?
Маккай поклати глава.
— Какво е обяснението на Пчарки?
— Той не дава обяснения.
Агентът се обърна към Ардир, впускайки се постепенно във въпроси, чийто център се изместваше от Пчарки към самото обществено устройство на планетата. Отговорите на Ардир, особено по отношение на религията и историята, бяха банални.
По-късно, докато седеше в стаята срещу командния пост, осмисляйки наученото, Маккай установи, че мислите му се докосват до един проблем, за който досега дори не бе ставало дума.
Джедрик и хората й отдавна знаеха, че Досейди е творение на гауачините. Те са знаели това дълго преди Маккай да се появи на сцената. Бе очевидно от начина, по който фокусираха вниманието си върху Пчарки; за същото говореше и съпротивата им срещу Броей. Маккай бе допълнително доказателство, че Досейди е експеримент на гауачините. Но хората на Джедрик го използваха по неочакван начин. Беше му казала, че той е ключът към Стената на Бога, но в какъв смисъл?
Отговорът нямаше да бъде получен от Ардир. Служителят не се опитваше да заобикаля въпросите на Маккай, но думите му свидетелстваха за изключително ограничен спектър на знанията и въображението.