Това силно разтревожи Маккай. Въпросът не бе какво той казваше, а какво премълчаваше, когато посоката на разговора изискваше открита и подробна информация. Ардир не беше глупак. Беше успял да се издигне високо в йерархията на Джедрик. През ума му би трябвало да са минали хиляди хипотези. И въпреки това избягваше дори и най-очевидните истини. Въпросът за онази точка в миналото, след която бе започнала историята на Досейди, и отсъствието на каквито и да било еволюционни процеси преди нея, бе подминат без нито една дума. Ардир не създаваше впечатлението, че е религиозен, а дори и да беше, Досейди не допускаше прояви на откровен верски фанатизъм и свързаните с него запрещения. Тъй или иначе Служителят отказваше да коментира дори най-очебийните несъответствия в онези общоприети религиозни схващания, за които Маккай бе научил на Тандалур. Споделяше правилни становища, но под тях нямаше никаква логична основа. Всичко беше само на повърхността.
Ненадейно Маккай бе обзет от отчаяние. Стори му се, че никога няма да получи проникновен отговор от тези хора… дори и от Джедрик.
Вниманието му бе привлечено от засиленото ниво на шума в залата на командния пост. Той отвори вратата и огледа помещението.
На стената в дъното бе окачена нова карта. Върху нея бе поставено табло за позициите, прозрачно и осеяно с жълти, червени и сини точици. Пет жени и един мъж — всичките със слушалки — местеха и следяха цветните маркери на таблото. Джедрик стоеше с гръб към Маккай и разговаряше с неколцина от офицерите си, които току-що идваха от улиците. Все още не бяха оставили оръжията и раниците си. Именно техният разговор бе привлякъл вниманието на агента. Той обиколи залата с поглед, забелязвайки два комуникационни екрана на стената вляво, и двата изключени. Последния път те не бяха в стаята и Маккай се зачуди с каква цел са тук сега. Един от адютантите на Джедрик подаде глава от коридора и извика:
— Дойде съобщение от 21-ви вход. Там всичко е спокойно. Питат дали да държат резерва си в бойна готовност.
— Предай им да се оттеглят — каза Джедрик.
— Водят двамата пленници насам — добави адютантът.
— Виждам — отвърна тя и кимна към позиционното табло.
Проследявайки погледа й, Маккай видя два жълти маркера, водени от осем сини придружители. Без да знае точно как, той разбра, че това са двамата пленници и техният ескорт. В залата на командния пост се долавяше напрежение и това му подсказа, че предстои да се случи нещо важно. Кои бяха пленниците?
Един от офицерите на Джедрик заговори:
— Видях монитора на…
Тя обаче не го слушаше и той млъкна. Двама от операторите на позиционното табло си размениха местата и слушалките. Приносителят на информацията за 21-ви вход и пленниците си беше отишъл. Малко по-късно се появи друг куриер, който заговори тихо със застаналите до вратата.
След още няколко секунди в залата влязоха осем млади хуманоиди; те буквално внесоха Гар и Трия, вързани здраво с нещо като блестяща тел. Маккай ги разпозна от инструктажите на Арич. Войниците от конвоя носеха пленниците като купчини месо, за главата и краката.
— Ето там — каза Джедрик и посочи двата стола срещу нея.
Изведнъж Маккай видя разигралата се пред него сцена с очите на истински досейдиец, във всичките й възможни нюанси. Това го изпълни с въодушевление.
Войниците от ескорта прекосиха стаята, без да си правят труда да заобикалят мебелите по пътя си. Куриерът в коридора все още не си беше тръгнал и сякаш нямаше желание да го стори. Бе разпознал пленниците и предчувстваше, че ще се случи нещо важно. Гар и Трия бяха тръснати на двата стола.
— Развържете ги — рече Джедрик.
Войниците се подчиниха на заповедта й.
Джедрик чакаше, вперила поглед в позиционното табло. Двата жълти и осемте сини маркера бяха изчезнали. Но тя продължи да се взира в таблото. Явно нещо по-важно от двамата пленници бе погълнало мислите й. Посочи грозда от червени маркери в един от горните ъгли.
— Погрижете се за това.
Един от помощниците й напусна залата.
Маккай си пое дълбоко въздух. Той бе забелязъл мигновеното движение на ръката й по посока на офицера, който трябваше да изпълни заповедта. Ето значи как го прави! Агентът се приближи няколко крачки, така че да бъде срещу профила на Джедрик. Тя не реагира, макар това да не й убягна. Беше стигнал до допустимата според него граница, забелязвайки беглата усмивка на устните й, когато тя се извърна към пленниците.
В залата изведнъж настъпи тишина, това бе един от онези неловки мигове, когато хората знаят, че трябва да направят нещо, но всеки се противи да започне пръв. Куриерът все още стоеше до вратата към коридора, очевидно искайки да види какво ще се случи тук. Войниците от ескорта се бяха скупчили настрана. Стояха плътно един до друг, сякаш търсеха спасение в своята численост.