Маккай скръцна със зъби от безсилие. Вината за проблемите му неминуемо падаше върху кейлбаните. Каква беше ползата да мисли за тях като за видими звезди в заеманото от тялото му пространство? Можеше да хвърли поглед нагоре от всяка една планета, на която се озовеше след поредния скок, и да огледа нощното небе. Видими звезди: да, това са кейлбани. Но какъв бе смисълът на подобна констатация?
Съществуваше една упорито поддържана теория, че кейлбаните са просто по-сложен аспект на не по-малко загадъчните тапризиоти. Те бяха членове на Съюза на Разума и възможностите им се използваха от хиляди години. Тапризиотите представляваха разумен вид като форма и размер. Бяха ниски на ръст, а тялото им приличаше на дървен ствол със странно изпъкващи и подобни на пънчета крайници. На пипане бяха топли и еластични. Събратя по разум на седналите видове в Съюза. Но както кейлбаните транспортираха плътта през огромни разстояния, така тапризиотите пренасяха съзнанието през също толкова огромни пространства, за да го слеят с нечие друго.
Тапризиотите бяха комуникационно средство.
Общоприетите теории твърдяха, че са били въведени в Съюза на Разума, за да го подготвят за кейлбаните.
Все пак гледището, че тапризиотите са просто удобен комуникационен способ, криеше опасности. Не по-малко опасно беше кейлбаните да се възприемат като „транспортни приспособления“. Социално-подривният ефект на вратите-трамплини беше очевиден! А комуникационният транс при работа с тапризиотите, който по време на връзката те превръща в гърчещо се зомби, беше неотменно свързан с усещането за опасност. Не… нито кейлбаните, нито тапризиотите трябваше да бъдат приемани безусловно.
Вероятно никой друг освен панспечите не разбираше същността на кейлбаните и тапризиотите като явления. Известна беше единствено тяхната икономическа стойност и значението им за отделните индивиди. Те наистина бяха ценни — факт, намиращ отражение в огромните суми, които се плащаха за вратите-трамплини и дългосрочните комуникационни услуги. Панспечите твърдяха, че не могат да обяснят тези неща, но те бяха прословути със своята потайност. При тях индивидът се състоеше от пет тела и само едно доминиращо его. Четирите резервни лежаха в специално укрит пашкул. Билдун бе дошъл именно от такъв пашкул, приемайки общото его от предшественика си, за чиято по-нататъшна съдба можеше само да се гадае. Панспечите отказваха да дадат каквато и да било информация за същността на пашкула, признавайки единствено очевидното — те можеха да наподобят телесните форми на повечето известни видове в Съюза на Разума.
Маккай почувства, че го обзема краткотраен пристъп на ксенофобия.
Дявол да го вземе, приемаме лековерно твърде много обяснения от същества, които сигурно имат чудесни причини да ни лъжат!
Изправи се със затворени очи. Кано-леглото се набразди под него.
Проклетите кейлбани! Проклетата Фани Мае!
Вече бе направил опит да попита Фани Мае за Досейди. Резултатът го накара да си зададе въпроса дали наистина е наясно с представите на кейлбаните за приятелство.
„Даването на информация е забранено.“
Що за отговор беше това? Особено като имаше предвид, че бе единственото, до което се добра.
Забранено?
Главният проблем беше винаги един и същ: БюСаб не можеше по никакъв начин да упражни „деликатните си функции“ спрямо кейлбаните.
Но до този момент те никога не бяха лъгали. Бяха болезнено и категорично откровени, доколкото можеха да бъдат разбрани. Без съмнение обаче част от информацията им оставаше укрита. Забранено! Беше ли възможно да са допуснали да станат съучастници в унищожаването на една планета заедно с цялото й население?
Беше принуден да признае, че е възможно.
Можеха да направят това от незнание или опирайки се на някаква строга норма от техния морален кодекс, която останалите видове от Съюза на Разума не споделяха или не разбираха. Или поради някаква друга, неподдаваща се на обяснение причина. Те казваха, че възприемат живота като „скъпоценни възлови точки на съществуване“. Но имаше и загатвания за някои особени изключения. Какво бе споменала веднъж Фани Мае?