— Погледни тук! Виж този надпис: „БВБИ“. Много стар надпис, който е бил окачен над един от вашите древни компютри. Всъщност е абревиатура: „Боклук Вход, Боклук Изход“. Разбираш ли? Те са знаели.
Да. Адютантката на Джедрик му напомняше този рийв.
Маккай се заслуша в думите й. Говореше хаотично и нито веднъж не се спря на нещо конкретно. Той не бе забравил за крайния срок на Арич и за умората на Джедрик; почувства как напрежението започва да го смазва. Информацията на адютантката беше точна, проверена и от други. Най-накрая Маккай не издържа.
— Кой е въвел тези данни в твоя компютър?
Неговото вмешателство я смути, но Джедрик се извърна в очакване на отговора й.
— Мисля, че беше Холджанс — отвърна адютантката. — Защо?
— Доведи го тук.
— Холджанс е жена.
— Така да бъде! Доведи я тук и проверете дали тя наистина е човекът, въвел данните.
Холджанс имаше изпито лице и дълбоки бръчки около блестящите очи. Косата й бе тъмна и къдрава, а кожата — почти с цвета на неговата собствена. Да, Холджанс беше въвела тези данни в компютъра, защото пристигнали по време на нейната смяна и тя решила, че са твърде важни.
— Какво искаш? — попита тя.
Това не беше проява на грубост, а просто досейдийска прямота. Наоколо ставаха важни неща. Не пилей времето си!
— Ти ли си видяла анализа на предложението на Купчините да се предадат?
— Да.
— Доволна ли си от него?
— Данните бяха въведени правилно.
— Не отговори на въпроса ми.
— Разбира се, че съм доволна.
Явно беше готова да се защитава срещу всяко обвинение за пропуск в работата и.
— Кажи ми, Холджанс — рече той, — ако искаш компютрите на гауачините да дадат неточни оценки, какво би направила?
Тя се замисли за миг, сетне примигна и погледна уплашено към Джедрик, която изглеждаше потънала в мислите си.
— Вижте, господине, ние имаме редовна филтрираща процедура за предотвратяване на…
— Именно! — отсече Джедрик. — Ако аз бях гауачин, не бих правила това точно сега.
Тя се обърна и даде нареждане на охраната си.
— Това е капан! Погрижете се за случая.
Когато слязоха от асансьора на етажа на Джедрик, изникна ново препятствие — човек от ескорта, с когото Маккай бе отишъл до 18-и вход. Казваше се Тоду Пелас и агентът се обърна към него по име, забелязвайки прикритото задоволство, с което това бе посрещнато. Пелас също се колебаеше дали да изпълни една заповед.
— Трябва да подкрепим маневрата на Трия, атакувайки горната улица, но там има няколко паднали дървета и разни други боклуци, които никой не иска да махне от два дни.
— Кой събори тези дървета? — попита Маккай.
— Ние.
Той разбра. Заблуда на противника. Гауачините е трябвало да повярват, че съборените дървета ще послужат като прикритие по време на атаката, но през следващите два дни такава е нямало.
— Сигурно при тях е доста напечено — подхвърли Джедрик.
Маккай кимна. По всяка вероятност беше така. Другата възможност бе гауачините да предполагат, че хуманоидите само се опитват да ги заблудят, че ще атакуват в тази точка. Но тъй или иначе, и двете страни отказваха да разчистят съборените дървета през тези два дни.
Джедрик си пое дълбоко въздух.
— Ние ги превъзхождаме по огнева мощ, и когато Трия… е, добре, ще трябва да се врежеш право в…
Маккай я прекъсна.
— Отмени атаката.
— Но…
— Отмени я!
Тя разбра посоката на разсъжденията му. Броей научил много от подготвените от Гар и Трия военни части. Самата Джедрик бе ударила завършващия акорд при този урок. Нямаше никаква нужда да дава нови нареждания.
Пелас бе поел риска да се подчини на Маккай, без да изчаква отговора на Джедрик, макар да беше под нейно командване. Той вече бе свалил комуникатора от колана си и сега говореше бързо в него.
— Да! Окопайте се и бъдете готови за отбранителни действия.
После добави, но така, че да не го чуят:
— Не мога да го уредя оттук.
Малко по-късно Джедрик и Маккай влязоха в стаята й. Жената се облегна на вратата, без вече да се опите да скрие умората си.
— Маккай, ти ставаш истински досейдиец.
Агентът спря пред един от плотовете на ламперията и дръпна леглото.
— Имаш нужда от почивка.
— Няма време за това.
Да, тя знаеше всичко за шестдесетчасовия срок оставаха по-малко от петдесет и пет часа. Унищожаването на Досейди беше за нея неочакван ход от страна на „Х“ и Джедрик не можеше да си го прости.
Той се обърна, погледна я внимателно и видя, че бе прескочила някаква предварително определена граница отвъд която настъпваше пълното изтощение. Тя не разполагаше с усилватели за мускулите и сетивата, нито едно от онези помощни съоръжения, до които Маккай можеше да прибегне в критични ситуации. Джедрик имаше единствено великолепния си ум и тяло. А те бяха на изчерпване. Въпреки това продължаваше да се бори, което говореше красноречиво за силата на нейната мотивация.