— Готини очила — каза тя накрая.
— Моля? А, да. — Скофийлд ги докосна. Знаеше, че в съчетание с бялата маскировъчна униформа и сиво-бялата броня, огледалните очила му придаваха особено леден вид. Това се харесваше на хлапетата.
— Да, предполагам, че са готини — рече Шейн без да ги сваля. — На колко си години?
— На дванайсет, почти на тринайсет.
— Наистина ли?
— Малко съм ниска за възрастта си — безизразно добави Кърсти.
— И аз — кимна Скофийлд. Погледна надолу към тюлена, който започна да души коляното му. — А твоят приятел как се казва?
— Приятелка — поправи го момичето. — Уенди.
Лейтенантът се пресегна надолу и остави тюлена да подуши дланта му. Не беше много голям, приблизително колкото едро куче. На врата си носеше червен нашийник.
— Какъв вид е? — попита Скофийлд и потупа животното по главата.
— Arctocephalus gazella — отвърна Кърсти. — Антарктически космат тюлен.
Уенди започна да върти глава около ръката на Шейн и го принуди да я потупа зад ушите. Той се подчини. В следващия миг тюленът ненадейно се отпусна на земята и се претърколи по гръб.
— Иска да я почешеш по корема — усмихна се Кърсти. — Обожава да я чешат.
Уенди лежеше по гръб на пода, широко разперила плавниците си. Скофийлд се наведе и я почеса.
— Току-що си спечелихте приятел за цял живот — каза Сара Хенслей, внимателно загледана в него.
— Чудесно — отвърна Шейн и се изправи.
— Не знаех, че морските пехотинци са толкова добродушни — внезапно рече Сара.
— Не всички сме безсърдечни.
— Не и когато тук има нещо, което искате.
Забележката го сепна и го накара да се вгледа в очите й. Очевидно не бе глупава.
Скофийлд бавно кимна в знак, че приема критиката.
— Ако не възразявате, госпожо, можем да се върнем на въпроса, който обсъждахме преди малко: познавате двама от тях и сте чували за третия, така ли?
— А четвъртият, Кювие?
— Никога не съм го виждала.
— Колко души се върнаха в „Дюрвил“?
— Снегоходът им беше шестместен, затова взеха петима от нашите.
— И остави другите четирима тук.
— Да.
Скофийлд вдигна поглед към Хенслей.
— Трябва да поговорим за още някои неща. Например, какво сте открили в леда. И за… инцидента с Реншоу.
Сара го разбра. Такива въпроси не се обсъждаха в присъствието на дванадесетгодишни деца.
Тя кимна.
— Няма проблем.
Скофийлд погледна надолу към басейна, към монтираните на стените коридори, към тунелите, които потъваха в леда. Нещо не беше наред, но не знаеше точно какво.
После се сети и се обърна към Сара.
— Може би въпросът ми ще ви се стори глупав, но ако цялата станция е вградена в ледения шелф и всички стени са от лед, защо тогава не се топят? Температурата определено е над нулата. Стените не трябва ли постоянно да текат?
— Въпросът ви не е глупав — отвърна тя. — Всъщност е напълно разумен. Когато пристигнахме тук, установихме, че отделящата се от сондата топлина предизвиква известно топене на стените. Затова инсталирахме охлаждаща система на ниво В. Тя действа с термостат, който поддържа постоянна температура минус един градус. Смешното е, че тъй като температурата навън е почти трийсет градуса под нулата, охлаждащата система всъщност затопля въздуха в станцията. Това ни харесва.
— Умно решение — отбеляза Скофийлд, докато се озърташе наоколо.
Погледът му се спря върху трапезарията. Люк Шампион и другите трима френски учени седяха на масата заедно с обитателите на „Уилкс“.
— Ще ни отведете ли у дома? — неочаквано попита иззад него Кърсти.
Скофийлд продължи да наблюдава французите. После се обърна към момичето.
— Не още — отвърна той. — Скоро ще дойдат други хора, които ще ви отведат у дома. Аз съм тук, за да се грижа за вас, докато те пристигнат.
Скофийлд и Хенслей бързо крачеха в широкия леден тунел. Монтана и Холивуд ги следваха на разстояние.
Намираха се на ниво Б в главния жилищен отсек. Тунелът описваше широка дъга. От двете му страни се редяха врати: спални, обща стая, лаборатории, кабинети. Лейтенантът не пропусна да забележи вратата с характерния знак с три пръстена на нея за биологична опасност. На правоъгълната табелка под него пишеше
— Когато бяхме в „Макмърдо“, споменаха нещо за това — рече Скофийлд. — Реншоу твърдял, че го извършил, защото онзи човек крадял резултатите от проучванията му. Или нещо подобно.
— Точно така — потвърди Хенслей и го погледна. — Направо безумно!
Стигнаха до вратата в дъното на тунела. Тя бе закована с тежка греда.
— Джеймс Реншоу — замислено произнесе Шейн. — Не беше ли той човекът, открил космическия кораб?