Защото гранатата едва бе избухнала, когато първият командос от СВС се появи на повърхността, опрял приклада на автомата на рамото си и натисна спусъка.
Водолазната камбана щеше да изплува всеки момент.
„Разгневеният командир, действащ под влияние на ярост или раздразнение, води хората си на почти сигурна гибел.“
Думите на Тревър Барнаби отекваха в главата на Шейн Скофийлд. Сега обаче той не им обръщаше внимание.
След като бе видял как Барнаби хвърля Бък Райли на косатките, уважението му към него се беше изпарило. Искаше му се да убие британеца. Да му изтръгне сърцето и да го…
Скофийлд развърза въжето, увито около китката му и съблече двата неудобни водолазни костюма от Шестдесетте години. После взе автомата си и го зареди. Ако не успееше да убие Барнаби, поне щеше да очисти колкото се може повече от войниците му.
Докато приготвяше оръжието си, лейтенантът забеляза на една от лавиците в камбаната малък куфар. Отвори го и вътре видя, наредени като яйца в кутия, сини азотни гранати.
„Командосите трябва да са ги оставили тук, когато са се спуснали в пещерата“ — помисли си Скофийлд, взе една от гранатите и я пъхна в джоба си.
После погледна навън. Косатките бяха изчезнали. За миг се зачуди къде са отишли.
— Какво правите? — попита Реншоу.
Лейтенантът не отговори и заобиколи кръглия отвор в основата на камбаната.
— Там горе ли отивате? — Ученият сякаш не можеше да повярва. — И ще ме оставите тук?
— Ще се оправите. — Скофийлд му подхвърли автоматичния си колт. — Ако дойдат, защитавайте се.
Реншоу хвана пистолета. Лейтенантът се обърна и без да поглежда към него, скочи от платформата.
Водата беше ледено студена, ала Скофийлд не й обръщаше внимание.
Изкатери се по една от външните тръби на камбаната и се качи върху сферичния й купол.
Вече бе почти на повърхността.
И когато изплуваше, щеше да изстреля най-унищожителния автоматичен откос, който бяха виждали командосите от СВС — насочен главно срещу Тревър Д. Барнаби.
Всеки момент, помисли си Скофийлд, стиснал своя МР–5.
Вече всеки момент…
Водолазната камбана с плисък изплува на повърхността.
Върху нея стоеше лейтенант Шейн Скофийлд, насочил напред автомата си.
Ала не стреля.
Той пребледня.
Около басейна на ниво Д бяха заели позиции най-малко двадесет британски войници.
И се целеха в Скофийлд.
Барнаби с усмивка на уста излезе от южния тунел. Лейтенантът се обърна и го видя. И изруга, защото вече знаеше, че е допуснал най-голямата грешка в живота си — плод на импулсивността му, на гнева му.
Шейн Скофийлд хвърли автомата си на металната платформа. Командосите от СВС закачиха водолазната камбана с дълга кука и я притеглиха към ръба.
В момента, в който изплува на повърхността и видя войниците, здравият му разум отново се върна.
Само се надяваше да не открият Реншоу.
Скочи на платформата и облекчено въздъхна, когато командосите пуснаха камбаната в средата на басейна. Не бяха видели учения.
После двама едри британци грубо го сграбчиха и приковаха ръцете му на гърба с белезници. Друг войник внимателно го претърси, извади азотната граната от джоба му и взе магнитната му кука.
Тревър Барнаби се приближи.
— Е, Плашило. Най-после се срещнахме. Радвам се да ви видя отново.
Скофийлд не отговори. Забеляза, че генералът носи черен термокостюм.
„Готви се да прати втора група в пещерата — помисли си лейтенантът. — И ще се спусне с нея.“
— Наблюдавахте ни от водолазната камбана, нали? — усмихна се Барнаби. — Но ние също ви наблюдавахме. — Той посочи към малкото сиво устройство, монтирано на ръба на басейна. Приличаше на камера и обективът й сочеше към водата.
— Човек никога не оставя фланга си непокрит — прибави шефът на СВС. — Вие най-добре би трябвало да го знаете.
Шейн продължаваше да мълчи.
Генералът закрачи назад-напред.
— Знаете ли, когато ми казаха, че командвате американската бойна част в тази операция, наистина се надявах, че ще имаме възможност да се срещнем. Но когато пристигнах, вие вече бяхте избягали. — Спря и застана на едно място. — После, когато ми докладваха, че снегоходът ви е паднал в океана, реших, че никога повече няма да се видим.
Скофийлд не каза нищо.
— Но сега — Барнаби поклати глава, — сега ужасно се радвам, че съм сгрешил. Какво удоволствие е да ви видя отново. Много жалко, че трябва да се срещнем при подобни обстоятелства.
— Защо? — за пръв път отвори уста лейтенантът.
— Защото това означава, че един от нас трябва да умре.
— Моите съболезнования на семейството ви — отвърна Скофийлд.