Водата в басейна закипя. Внезапно потъна друг водолаз и от него остана единствено кърваво петно. Мъжът до него беше блъснат изотзад и също бе завлечен под повърхността. Гант видя лъскавият гръб на животното да се издига за миг, преди да изчезне след британския войник.
Двама командоси успяха да се доберат до брега. Ала тюлените ги последваха навън. Единият водолаз отчаяно пълзеше на четири крака, когато от водата изскочи седемтонното чудовище и разтърси земята с тежестта си. Затътри се напред и захапа краката на британеца. Изхрущяха кости. Мъжът нададе пронизителен вик.
И още преди напълно да осъзнае какво става, тюленът започна да го яде. Пещерата се изпълни със звуците на разкъсвана плът.
Гант безмълвно наблюдаваше страшната сцена.
Войниците от СВС крещяха. Тюлените лаеха. Няколко животни започнаха да поглъщат все още живите си жертви.
Либи просто ги гледаше. Бяха огромни. Поне колкото косатките. Имаха изпъкнали обли муцуни, каквито веднъж бе видяла в една книга.
Слонски тюлени.
В групата имаше два по-дребни тюлена. Долните им кучешки зъби бяха странни — като дълги бивни, които се издигаха над горните им устни. Зъбите на по-едрите животни не бяха такива.
Гант се опита да си спомни всичко, което знаеше за слонските тюлени. Подобно на косатките, те живееха на големи групи, състоящи се от водач мъжкар и харем от осем-девет по-дребни от него женски.
Когато видя пола на един от големите тюлени пред нея, я полазиха тръпки.
Това бяха женските от групата.
Двата по-дребни бяха техните малки. Мъжки, забеляза тя.
Либи се зачуди къде е мъжкарят. Почти със сигурност трябваше да е по-едър от женските. Но щом те бяха толкова огромни, какъв щеше да е той?
В ума й изникваха все нови въпроси.
Защо бяха нападнали британците? Гант знаеше, че слонските тюлени проявяват изключителна агресивност, само когато е застрашена територията им.
И защо сега? Защо само преди няколко часа бяха позволили на американците спокойно да минат по ледения тунел, а сега се бяха нахвърлили върху британците?
От басейна се разнесе последния вик и Либи надзърна иззад скалата.
Възцари се ледена тишина. Чуваше се само плисъкът на вълните в брега.
Всички водолази от СВС бяха мъртви. Повечето тюлени се намираха в пещерата и разкъсваха труповете на жертвите си.
Битката бе свършила.
Скофийлд стоеше на ръба на басейна в полярната станция „Уилкс“. Ръцете му бяха заключени с белезници отпред. Един от командосите увиваше кабела от магнитната кука на Книгата около глезените му. Лейтенантът погледна наляво и видя висока черна перка да пори мътночервените води.
— Водолазна група, докладвайте — каза по преносимата си радиостанция радистът на британските командоси.
— Повтарям. Водолазна група, обадете се.
— Нещо ново? — попита Барнаби.
— Няма отговор, господин генерал. За последен път се обадиха преди да изплуват в пещерата.
Шефът на СВС хвърли поглед на Скофийлд.
— Продължавайте да ги викате — заповяда на радиста.
— Вашите хора в пещерата трябва да оказват сериозна съпротива.
— Естествено — отвърна Скофийлд.
— Е, някакво последно желание? — рече Барнаби. — Да ви завържем очите? Цигара? Глътка бренди?
Вперил очи в окованите си ръце, Шейн мълчеше. После му хрумна нещо.
— Цигара — припряно отвърна той и мъчително преглътна. — Моля ви.
— Господин Нироу. Цигара за лейтенанта.
Здравенякът се приближи и му подаде пакета си.
Шейн извади цигара и я захапа. Нироу я запали. Скофийлд силно дръпна, като се надяваше никой да не забележи, че лицето му позеленява. Никога през живота си не беше пушил.
— Добре — каза Барнаби. — Достатъчно. Господа, вдигнете го. Плашило, за мен беше удоволствие да се запозная с теб.
Скофийлд се люлееше с главата надолу над басейна. Табелката със служебния му номер висеше от шията му и сребристият метал лъщеше на бялата изкуствена светлина. Водата под него беше червена.
Кръвта на Райли.
Той погледна към водолазната камбана и видя ужасеното лице на Реншоу зад един от илюминаторите.
Увиснал на около метър над водата, Шейн спокойно повдигна цигарата към устните си и дръпна отново.
Войниците от СВС навярно видяха в това суетна проява на смелост, ала докато цигарата стърчеше от устата му, те изобщо не забелязаха какво прави с ръцете си.
Барнаби му отдаде чест.
— Да живее Британия, Плашило.
— Майната й на Британия — отвърна Скофийлд.
— Господин Нироу — каза генералът. — Спуснете го.
Застанал до стълбата, Нироу натисна черния бутон. Самата магнитна кука все още бе закрепена между две от скобите, а въжето беше прехвърлено през подвижния мост на ниво В.