Скофийлд стоеше широко разкрачен в средата на моста. Кърсти бе приклекнала зад него. Надяваше се, че командосите няма да забележат треперещите му ръце. И липсващите връзки на кубинките му.
— А ако стреляте по момичето — прибави той, когато един от войниците се прицели в Кърсти, — със сигурност ще хвърля гранатата.
Докато говореше, Скофийлд загрижено погледна нишата във външния коридор.
Ако вдигнеха моста…
— Лейтенант — извика му Барнаби, — това е извънредно неприятно. Вие убихте най-малко шестима от хората ми. Уверявам ви, няма да ви се размине.
— Искам да ме оставите да напусна станцията.
— Невъзможно.
— Тогава всички ще се взривим.
Генералът поклати глава.
— Не е в стила ви, лейтенант Скофийлд. Вие бихте жертвали собствения си живот, убеден съм, защото ви познавам. Но също така съм убеден, че за нищо на света няма да жертвате момичето.
Скофийлд усети, че се сковава.
Барнаби имаше право. За нищо на света нямаше да убие Кърсти. Британецът го предизвикваше. Отново погледна нишата. Там се намираше контролният пулт на моста.
Нироу забеляза накъде гледа лейтенанта.
— Тук Нироу — разнесе се в слушалката шепотът на здравеняка. — Обектът гледа към контролния пулт на моста. Нервен е.
„Накарай врага да гледа към едната ти ръка…“
Гласът на Барнаби:
— Мостът! Той не иска да вдигнем моста! Господин Нироу, действайте!
— Слушам!
Огромният командос бавно се запъти към нишата и се пресегна към бутона за вдигане на моста. Скофийлд през цялото време го наблюдаваше, за да накара британците да си помислят, че това го безпокои…
— Уотсън — каза Барнаби.
— Тук!
— Когато мостът се вдигне, убийте го. Застреляйте го в главата.
— Слушам!
— Хотън. Ти очисти момичето.
— Слушам!
Скофийлд усети, че коленете му се разтреперват. Защото нямаше време. Нямаше никакво време.
„… докато вършиш нещо с другата…“
— Готова ли си? — попита той Кърсти.
— Аха.
Нироу натисна големия правоъгълен бутон с надпис „МОСТ“.
Някъде в стените на нишата се разнесе високо механично тракане и мостът под краката на лейтенанта се разклати.
Веднага щом двете части на моста се разделиха, двама командоси стреляха, ала мишените им вече бяха изчезнали и куршумите изсвириха над главите им.
Скофийлд и Кърсти бяха скочили в шахтата.
И потънаха в басейна в основата на станцията.
Събитията се развиха толкова бързо, че британците на ниво В изобщо не разбраха какво става.
Нямаше значение.
Защото в този момент двете азотни гранати, които Скофийлд беше завързал за моста с връзките на кубинките си, внезапно избухнаха.
Скофийлд бе поставил гранатите от двете страни на двете части на моста. Шплентите им бяха завързани съответно за срещуположната платформа. Войниците от СВС изобщо не бяха забелязали опасността. Бяха прекалено заети да наблюдават лейтенанта, който държеше (незаредената) граната Тритонал над главата си.
„Накарай врага да гледа към едната ти ръка, докато вършиш нещо с другата.“
Докато потъваше в леденостудената вода, той почти се усмихваше. На това го беше научил Тревър Барнаби.
Свръхохладеният азот полетя във въздуха и заля командосите във външния коридор. Резултатите бяха ужасяващи.
Азотните гранати не са като другите — поради простия факт, че няма нужда да пробиват кожата на жертвите си, за да ги убият.
Теорията, на която се дължи тяхната ефикасност, се основава на едно от свойствата на водата. Тя е единствената естествено срещаща се материя, която при охлаждане се разширява. Когато течният азот опръска човешкото тяло, то се охлажда с невероятна скорост. Кръвните клетки мигновено замръзват и тъй като се състоят от около седемдесет процента вода, започват да се разширяват. Резултатът: тотален кръвоизлив.
И когато се пръснат абсолютно всички кръвни клетки в човешкото тяло, гледката е смразяваща.
Лицата на командосите от СВС на ниво В бяха открити — и тъкмо там ги оплиска свръхохладеният течен азот. Кръвоносните съдове под кожата — вени, артерии, капиляри — светкавично започнаха да се пукат и след миг едновременно избухнаха.
По лицата им плъзнаха черни петна. Очите им се напълниха с кръв и войниците ослепяха. От порите им потече червена течност.
Започнаха да се свличат на колене и да надават крясъци.
Ала не викаха дълго. Кръвоносните съдове в мозъка им замръзнаха и се спукаха. Тридесет секунди по-късно всички бяха мъртви.
Застанал на ниво Д, Тревър Барнаби не можеше да повярва на очите си.