Момичето потръпна.
— Не те ли боли?
Скофийлд сбърчи лице и кимна.
— Много.
Разнесе се плисък и той завъртя глава. От водата изскочи Уенди и се пльосна на металната платформа. Затътри се към него и той я потупа по главата. Тюленът се претърколи по гръб и го накара да я почеше по корема. Кърсти се усмихна.
Скофийлд погледна часовника си.
21:44.
Спомни си за дупките в слънчевото петно, за които му бе разказала Аби Синклер.
В 19:30 и 22:00.
Е, беше пропуснал първата.
Но до втората оставаха още шестнадесет минути. Щеше да опита да се свърже с „Макмърдо“.
Шейн въздъхна и се обърна. Преди това обаче трябваше да свърши някои други неща.
На платформата видя каска на морски пехотинец. На Змията, предположи той. Пресегна се и си я сложи на главата.
Скофийлд нагласи микрофона пред устата си.
— Морски пехотинци, тук Плашило. Монтана? Лисица? Санта Крус? Чувате ли ме?
Отначало не получи отговор, после в слушалката се разнесе глас:
— Плашило? Ти ли си?
Гант.
— Къде си? — попита тя.
— В станцията.
— Ами СВС?
— Избих ги. Върнах си „Уилкс“. Как е при вас? Видях, че Барнаби праща група водолази.
— С малко чужда помощ се погрижихме за тях без никакви загуби. Всички сме невредими. Плашило, имаме да говорим за много неща.
Либи Гант погледна навън от хоризонталната пукнатина.
След кратката битка с британските водолази, тя и другите се бяха оттеглили в пукнатината — не за да се скрият от командосите, които вече бяха мъртви, а от гигантските слонски тюлени, които в момента се бяха събрали около големия черен кораб като туристи край лагерен огън.
— Например? — попита Скофийлд.
— Например, че космическият кораб всъщност не е космически кораб — отвърна Гант.
— Разказвай — уморено рече той.
Либи бързо му изложи откритията си — за „космическия кораб“ и клавиатурата, за хангара, дневника и земетресението, погребало цялата станция в леда. Очевидно ставаше въпрос за някакъв секретен военен проект — нов специален вид бомбардировач. Отбеляза също, че в дневника се споменава за плутониево ядро.
После му описа слонските тюлени, труповете в пещерата и ужасната смърт на командосите от СВС. Жестокостта на чудовищата, наблегна Гант, била потресаваща.
Скофийлд мълчаливо я изслуша.
И на свой ред й разказа за слонския тюлен, който беше видял на монитора в стаята на Реншоу, за странно дългите му кучешки зъби, стърчащи от долната му устна, като обърнати наопаки бивни. Докато говореше, пред очите му се появи образът на мъртвата косатка, на чийто корем имаше две дълги кървави рани.
— И ние видяхме два тюлена с такива зъби — отвърна Либи. — Обаче по-дребни. Млади мъжки. Онзи, който си видял ти, трябва да е бил водачът. Изглежда, че само мъжките имат дълги долни кучешки зъби.
— Да.
В този момент в главата на Скофийлд нещо прищрака. Нещо за странно дългите кучешки зъби на мъжките тюлени.
Ако космическият кораб наистина имаше плутониево ядро, то от него бавно се излъчваше пасивна радиация. Като при всяко ядрено устройство. Ако слонските тюлени живееха близо до кораба, с времето радиацията бе оказала своето въздействие върху мъжките.
Лейтенантът беше чел доклада „Родригес“ за пасивната радиация край стар склад за ядрено оръжие в пустинята на Ню Мексико. В околните градове се наблюдаваше необичайно голям брой случаи на генетични аномалии. При това много повече при мъжете, отколкото при жените. Най-често се срещаха прекалено дълги пръсти. И прекалено дълги зъби. Авторите на доклада свързваха тези явления при мъжете с тестостерона, мъжкия полов хормон.
Навярно същото се бе случило и тук, помисли си Скофийлд.
И внезапно му хрумна нещо друго.
— Гант, кога пристигнаха водолазите от СВС?
— Не съм сигурна, някъде към осем, струва ми се.
— А кога пристигнахте вие?
— Напуснахме камбаната в четиринайсет и десет. Около един час се изкачвахме по тунела. Значи трябва да е било към три часа.
Осем часа. Три часа.
Шейн се зачуди кога са се спуснали първите водолази от „Уилкс“. Тук имаше нещо, нещо, което все още не разбираше. Ала то навярно щеше да обясни…
Скофийлд погледна часовника си.
21:50.
„Мамка му, време е.“
— Виж, Гант, чака ме работа. След десет минути над станцията ще мине дупка в слънчевото петно и трябва да я използвам. Ако смяташ, че сте в безопасност, поогледай се в оня хангар. Открий всичко, каквото можеш за самолета, става ли?
— Няма проблем.
Той изключи интеркома. И в този момент чу глас, който идваше някъде от горните етажи на станцията.
— Лейтенант!
Скофийлд вдигна очи. Викаше го Реншоу от ниво Б.