Тюленът подскачаше край тях като куче, което няма търпение да излезе на разходка.
— И Уенди ли ще дойде с нас? — попита Кърсти.
— Да — отвърна Скофийлд. — За да ни покаже прекия пътя.
Момичето скочи на крака и изтича до стената. Когато се върна, носеше в ръце някакви ремъци. Кърсти ги опаса около гърдите на тюлена.
— Какво е това? — учуди се Шейн.
— Не се безпокой. Ще ни е от полза.
— Добре, няма значение. Само не се отдалечавай. — Двамата с Реншоу домъкнаха парчето до ръба на басейна. — Да вървим.
Тримата скочиха във водата. Уенди весело цопна след тях.
— Сега се хванете за тежестта — разнесе се в слушалките им гласът на Скофийлд.
Лейтенантът постави дланта си върху ръката на Кърсти, за да е сигурен, че момичето няма да се изпусне.
— Добре, господин Реншоу — каза той. — Дърпайте!
Двамата с учения натиснаха парчето стомана надолу и тежкият метал със силен плясък падна във водата.
И започна бързо да потъва.
Скофийлд, Реншоу и Кърсти здраво се държаха за него. Уенди плътно ги следваше.
Шейн погледна дълбокомера на китката си.
Три метра.
Шест метра.
Десет метра.
Колкото по-дълбоко потъваха, толкова по-бързо се движеха. Пред очите им се разкриваше чуден бял подводен свят.
Скофийлд наблюдаваше ледената стена отляво. Търсеше отвор в нея, вход към по-късия тунел, който водеше към пещерата.
Стигнаха на дълбочина тридесет метра. Без хапчетата, азотът в кръвта им вече щеше да ги е убил.
Шестдесет метра.
Сто.
Водата ставаше по-тъмна, видимостта намаляваше.
Сто и двадесет. Сто и петдесет.
Потъваха ужасно бързо.
Сто и осемдесет. Двеста.
Двеста и четири де…
И тогава Скофийлд го видя.
— Пуснете се! — извика по интеркома той.
Другите незабавно се подчиниха и пуснаха потъващото парче стомана, което бързо се отдалечи под тях.
Лейтенантът заплува към ледената стена.
В нея имаше голям кръгъл отвор. Приличаше на тунел, който се губеше в мрака.
Уенди мина покрай Скофийлд и изчезна вътре. След няколко секунди отново се появи.
Той се колебаеше.
Реншоу видя съмнението в очите му.
— Имаме ли друг избор? — попита ученият.
— Добре — каза Шейн, извади фенерчето си и го включи. И се пъхна в тунела.
Беше тесен и рязко се извиваше надолу. Лейтенантът плуваше пръв, следван от Кърсти и Реншоу накрая. Напредваха бързо — просто оставиха оловните тежести на коланите им да ги теглят.
Беше тихо като в гробница.
Изведнъж Уенди се стрелна покрай Скофийлд и се понесе по тунела пред него.
Той погледна дълбокомера си.
Триста метра.
Бяха във водата от дванадесет минути.
— База, тук Първи. Обектът е в обхвата ни. Повтарям. Обектът е в обхвата ни. Готвим се за изстрелване на ракетите.
— Действай, Първи.
— Благодаря, База. Добре, обектът е прихванат. Изглежда не подозира за присъствието ни. Тук Първи. Огън!
Командирът на ескадрилата натисна спусъка. От ракетния отсек излетя дълга ракета AIM–120 AMRAAM и се насочи към жертвата си.
Британският изтребител незабавно я забеляза.
Най-големият проблем на самолетите „Стелт“ е, че макар самите те да са невидими за радара, същото не се отнася за висящите под крилете им ракети. Ето защо всички самолети „Стелт“ като F–22, изтребителя F–117А и бомбардировача В–2А, носят ракетите в корпуса си.
За съжаление обаче, радарът засича ракетата веднага след изстрелването й.
Британският пилот си даде най-много една минута.
— Генерал Барнаби! Генерал Барнаби! Обадете се!
Отговор не последва.
Странно, защото бригаден генерал Тревър Барнаби знаеше, че трябва да се обади между 22:00 и 22:25, в една от двете дупки в слънчевото петно, които позволяваха радиовръзки. Предишния път бе докладвал точно в 19:30.
Пилотът опита на резервната честота. Същият резултат. После повика Нироу, заместника на Барнаби.
Нищо.
— Генерал Барнаби! Атакуват ме! Повтарям, атакуват ме! Ако не ми отговорите до трийсет секунди, ще трябва да приема, че сте мъртви и в съответствие със заповедта ви да стрелям срещу станцията.
Британският пилот погледна ракетния датчик. Мигаше. Вече беше въвел координатите на полярната станция в компютъра на ракетата AGM–88/HLN.
Ракета въздух-земя.
С голям радиус на действие.
И с ядрена бойна глава.
Тридесетте секунди изтекоха. Никой не се обади.
— Генерал Барнаби! Изстрелвам унищожителя! — Пилотът натисна спусъка и след миг закачената в края на крилото му ядрена ракета полетя напред.
Само две секунди по-късно, тъкмо когато британецът посягаше към лоста за катапултиране, американската ракета AMRAAM се заби в изтребителя и го взриви.