— И го уби?
— Да. Миналата сряда. През нощта. Просто отиде в стаята на Бърни и започна да му крещи. Всички го чухме. Беше побеснял, но и преди се беше случвало същото, затова не му обърнахме внимание. Този път обаче Реншоу го уби.
— Как? — Скофийлд продължаваше да гледа закованата врата.
— Той… — Сара се поколеба. — Забил е инжекция в шията на Бърни.
— Какво е имало в инжекцията?
— Концентриран препарат за почистване на канали.
— Страхотно! — Скофийлд кимна към вратата. — Вътре ли е?
— След убийството се заключи в стаята си — отвърна тя. — Взе със себе си храна за една седмица и каза, че ако някой от нас се опита да влезе, ще го убие. Беше страшно. Беше направо откачил. Една нощ, нощта преди да пратим водолази в пещерата, всички се събрахме и заковахме вратата отвън. Накрая Бен Остин я занити.
— Реншоу жив ли е? — попита Скофийлд.
— Да. В момента е тихо, което означава, че сигурно спи. Но когато е буден, повярвайте ми, няма начин да не го разберете.
— Ясно. — Лейтенантът разгледа нитовете по краищата на вратата. — Вашият приятел е свършил добра работа… — Той се обърна. — Ако Реншоу е заключен вътре. И ако сте убедена, че от стаята няма друг изход.
— Това е единствената врата.
— А няма ли друг начин да се излезе оттам? Не може ли да се пробие дупка в стената или в тавана?
— Таваните и стените са облицовани със стомана. Освен това неговата стая е в дъното на коридора. От двете й страни няма други помещения. — Сара Хенслей се усмихна накриво. — Мисля, че няма друг изход.
— В такъв случай ще го оставим вътре — каза Скофийлд и закрачи обратно по ледения тунел. — Сега имаме друга работа. На първо място, да открием какво се е случило с вашите водолази в оная пещера.
Слънцето над Вашингтон грееше ярко. Бялата сграда на Капитолия сияеше на фона на величественото синьо небе.
Заседанието в една от богато мебелираните, застлани с червен килим зали на Капитолия прекъсна за почивка. Папките се затвориха. Столовете се отместиха назад. Някои от делегатите свалиха очилата си и разтриха очи. Веднага щом обявиха почивката, в залата нахлуха сътрудници с мобифони, документи и факсове.
— Какво целят? — попита сътрудника си постоянният представител на САЩ Джордж Холмс, докато наблюдаваше как и дванадесетте френски делегати напускат помещението. — Днес вече за четвърти път искат почивка.
Холмс учудено поклати глава, когато ръководителят на френската делегация, надут сноб на име Пиер Дюфресне, изчезна в коридора.
Дипломат от кариерата, Холмс беше петдесет и пет годишен, нисък и макар че не искаше да го признае, малко пълен.
Имаше кръгло като месечина лице, оплешивяваща сива коса и носеше дебели очила с рогови рамки, зад които кафявите му очи изглеждаха малко по-големи, отколкото бяха в действителност.
Холмс се изправи, поразтъпка се наоколо и се огледа в огромната заседателна зала. В средата й се простираше голяма кръгла маса с шестнадесет удобни кожени стола.
Поводът: продължаване на договор за съюз.
Международните съюзи не са онези приятелски организации, за каквито ги представят по новините. Когато излизат от Белия дом и се ръкуват пред камерите на фона на националните си флагове, президентите и министър-председателите дават невярна представа за пазарлъците, нарушените обещания и заяжданията, протичащи в зали като тази. Усмивките и ръкостисканията са само лъскавата страна на изключително сложните преговори, водени от професионалните дипломати като Холмс.
Международните съюзи не се основават на приятелство. Те се основават на изгода. Ако носи изгода, приятелството е желателно. Ако не носи изгода, са достатъчни обикновени отношения между съответните държави. Международното приятелство — от гледна точка на чуждестранната помощ, военните съюзи и търговските договори, — може да се окаже извънредно скъпо.
Тъкмо поради тази причина, в този слънчев летен ден, Джордж Холмс се намираше във Вашингтон. За да води преговори. Той притежаваше огромен опит в тънкостите на дипломацията.
И сега щеше да се нуждае от цялото си умение, защото това не бе обикновено продължаване на договор.
Това беше продължаване на договора за най-важния съюз на двадесети век.
Северноатлантическият пакт.
НАТО.
— Фил, знаеш ли, че през последните четиридесет години единствената цел на френската външна политика е да унищожи хегемонията на Съединените щати над западния свят? — замислено попита Холмс, докато чакаше френската делегация да се върне в заседателната зала.