Реншоу тъкмо изплува на повърхността в отсрещния край на басейна, когато внезапно усети остра болка в десния си глезен и нещо рязко го дръпна надолу.
Обърна се и видя, че един от слонските тюлени е захапал крака му. Животното бе по-дребно от другите и имаше дълги долни кучешки зъби като на мъжкаря.
Геофизикът го ритна по муцуната с левия си крак. Тюленът нададе болезнен писък и го пусна. Реншоу отново заплува нагоре.
Изскочи на повърхността точно пред ръба на басейна, хвана се за най-близката ледена скала и се изтегли навън само миг преди да го захапе друг, по-голям тюлен.
Скофийлд бясно плуваше към брега.
Кърсти беше от едната страна на басейна, Реншоу — от другата. Внезапно зърна кораба, големия черен самолет, издигнат като гигантска безмълвна хищна птица в средата на огромната подводна пещера.
В този момент от водата пред него зейнаха разтворените челюсти на грамадния мъжки тюлен и закриха полезрението му.
Чудовището го блъсна и Скофийлд потъна под повърхността.
Животното го бе ударило с дългите си долни кучешки зъби. При други обстоятелства това щеше да е достатъчно, за да прониже гърдите му. Ала лейтенантът все още носеше бронята над неопрена си и бивните се забиха в нагръдника му.
Тюленът го повлече надолу. Скофийлд се съпротивляваше, но безуспешно. Трябваше да измисли нещо. Бръкна в джоба си и пръстите му напипаха британската азотна граната.
По дяволите, помисли си Скофийлд.
Бързо дръпна шплента и напъха гранатата в разтворената паст на чудовището.
После рязко се освободи от бивните му и заплува нагоре. Тюленът разбра, че го е изпуснал и започна да се обръща.
И тогава азотната граната избухна.
Главата на животното се пръсна.
Случи се нещо поразително.
От тялото на мъртвия тюлен изригна вълна от лед.
Отначало Скофийлд нямаше представа какво е това. После се сети. Течният азот се разширяваше във водата и я заледяваше!
Сега течният азот се разширяваше и заледяваше водата в басейна. Ледената стена се приближаваше към него като живо, дишащо образувание, което постоянно нарастваше.
Очите на Шейн се разшириха. Ако го обгърнеше, това щеше да е краят му.
„Бягай!“
Изведнъж усети, че нещо го докосва по рамото и се обърна.
Уенди!
Скофийлд стисна ремъка й и тюленът светкавично заплува. Ала лейтенантът бе по-тежък от Кърсти и Уенди се движеше по-бавно от преди.
Ледената стена ги настигаше.
Зад тях се появи друг слонски тюлен, но ледът го погълна в бързо растящата си маса.
Уенди се носеше към повърхността, ловко заобикаляйки чудовищните си събратя, които се опитваха да пресекат пътя й.
Ледената стена постепенно губеше инерция. Азотът беше престанал да се разширява.
Най-после изплуваха и тежко се проснаха на брега. Скофийлд се отпусна по гръб…
… само за да види, че от водата изскача друг слонски тюлен и се насочва към него!
Лейтенантът се претърколи настрани. Гигантското животно се стовари на земята до него. Шейн скочи на крака, завъртя се и се озърна наоколо.
— Лейтенант! Насам! Насам! — извика Сара Хенслей. Той се обърна. Палеонтоложката му махаше от малка хоризонтална цепнатина в стената на петдесетина метра от него.
Реншоу, Кърсти и Уенди вече тичаха натам. Скофийлд се втурна след тях. Докато бягаше, видя, че Кърсти се вмъква в дупката, следвана от тюлена и учения.
Внезапно слушалката му запращя.
— … ли си? Плашило, там ли си? Моля те, отговори! — Гласът на Роуч.
— Какво има, Ромео?
— Господи! Къде беше? От десет минути се опитвам да се свържа с теб.
— Бях зает. Какво става?
— Бягай от станцията! Веднага!
— Не мога, Ромео — отвърна Скофийлд, докато тичаше.
— Ти не разбираш, Плашило. Току-що ни се обадиха от военновъздушните сили. Група F–22 свалила британски изтребител на около двеста й петдесет морски мили от тук, но преди това пилотът успял да изстреля ракета. — Роуч замълча за миг. — Плашило, ракетата се насочва право към „Уилкс“. Сателитното сканиране за радиационни емисии показа, че е с ядрена бойна глава.
Скофийлд усети, че го полазват тръпки. Стигна до цепнатината, хвърли се като бейзболист на земята и се претърколи вътре.
— Колко време ни остава?
— Разстоянието е триста осемдесет и осем километра, скоростта — шестстотин и петдесет километра в час. До попадението има около трийсет и шест минути. Но това беше преди девет минути, Плашило. Опитвах се да се свържа с теб, обаче ти не отговаряше. Разполагаш с двайсет и седем минути да напуснеш станцията. Двайсет и седем минути — повтори Роуч.
— Супер! — каза Скофийлд.
— Не мога да остана тук, Плашило. Трябва да отведа хората си на безопасно разстояние. Съжалявам, но сега си сам, приятел.