Скофийлд погледна часовника си.
22:33.
Двадесет и седем минути. Ядрената ракета щеше да удари полярната станция в 23:00.
Вдигна очи и огледа групата около него. Сара Хенслей, Реншоу, Кърсти и Уенди. И Гант. Едва сега видя, че тя също е в тунела и седи на ледения под. Забеляза грозното червено петно отстрани на корема й и се втурна към нея.
— Монтана ли? — попита той.
Гант кимна.
— Къде е?
— Мъртъв е. Тюлените го разкъсаха. Но уби Санта Крус и рани мен.
— Как си?
— Зле. — Тя потръпна.
Скофийлд внимателно прегледа раната. Куршумът трябва да беше минал до токата на бронята й.
— Дръж се — каза той. — Ще те измъкнем от тук… Шейн я хвана, за да я повдигне. Тялото й се притисна към крака му и от джоба на глезена му падна нещо.
Сребърен медальон.
Сребърният медальон на Сара Хенслей. Бе му го дала, преди да се спусне в пещерата.
Падна с лицевата си част надолу и за миг Скофийлд зърна гравирания на гърба надпис:
На нашата дъщеря
Сара Терез Паркс,
за двадесет и първия й рожден ден.
Лейтенантът се вцепени. После бързо извади разпечатката на имейла от Андрю Трент.
Плъзна поглед по списъка на агентите от ГРК.
И го откри.
| ПАРКС, САРА Т. | КАЛИФ. УНИВЕРСИТЕТ | ПАЛЕОНТОЛОГИЯ |
Той рязко завъртя глава към Сара Хенслей.
— Как е моминското ти име, Сара? — попита Скофийлд.
Щрак-щрак.
Шейн чу металическото изщракване от зареждането на пистолета, преди Сара Хенслей да го насочи към него.
Прицели се в главата му. С лявата си ръка извади каската на Санта Крус иззад гърба си и настрои канала.
— Тюлени, тук Хенслей. Обадете се.
Не получи отговор. Намръщи се.
— Тюлени, тук Хенслей. Обадете се.
— Там горе няма никой, Сара — каза Скофийлд, притиснал Гант към себе си. — Евакуирали са станцията. Няма ги. Към „Уилкс“ се приближава ракета, ядрена ракета, Сара. Тюлените отдавна са избягали. И ние трябва да се махнем от тук.
Внезапно от слушалката на палеонтоложката се разнесе глас:
— Хенслей, тук адмирал Ригс. Докладвай.
Лейтенантът потръпна и си погледна часовника.
22:35. Още двадесет и пет минути.
Той нямаше представа, че преди да атакуват станцията, тюлените са превключили на оперативна честота. Нямаше представа, че не знаят за ядрената ракета.
— Задържах командира на морските пехотинци в пещерата — отвърна Сара.
— Скоро ще сме при вас, Хенслей. Разрешавам да го убиеш, ако се наложи. Тюлени, край.
— Какво правиш, Сара? — попита Реншоу.
— Млъквай! — Тя насочи пистолета към него и студеното дуло докосна носа му. — Идете там. — И махна на Реншоу и Кърсти да застанат при Скофийлд. Лейтенантът забеляза, че Сара Хенслей държи оръжието уверено и спокойно. Явно имаше опит.
— Откъде си, Сара? — попита той. — От сухопътните сили или от флота?
Палеонтоложката не отговори веднага.
— От сухопътните сили — рече тя накрая.
— По-точно?
— Известно време бях в отдела за химически оръжия. После изведнъж ми се прищя да преподавам.
— Бяха ли те вербували в ГРК преди да постъпиш в университета?
— Да. Вербуваха ме много по-рано. По дяволите, лейтенант, ГРК ме прати да преподавам. Помолиха ме да напусна армията, дадоха ми пенсия и ме пратиха в университета.
— Защо?
— Искаха да знаят какво става там. Конкретно се интересуваха от проучванията на ледените ядра — от химическите газове, които хора като Брайън Хенслей откриваха в леда. Тазове от силно токсични среди, изчезнали преди милиони години. Варианти на въглеродния моноксид, чисти хлорни молекули. ГРК се интересуваше от тези неща — можеха да им влязат в работа. Затова се прехвърлих в тази област и се запознах с Брайън Хенслей.
— За да измъкваш информация ли се омъжи за него? — попита Реншоу.
Кърсти смаяно следеше разговора от дъното на тунела.
— Аз получих каквото исках — отвърна Сара Хенслей. — Брайън също.
— Ти ли го уби? Онзи автомобилен инцидент?
— Не. Не съм го убила. ГРК нямаше никакво участие в това. Беше нещастен случай. Наречи го както искаш — участ, съдба. Просто се случи.
— Ти ли уби Бърни Олсън? — попита Скофийлд.
Сара се замисли за миг.
— Да — призна тя накрая.
— Гадна кучка! — изскърца със зъби геофизикът.
— Бърни Олсън беше лъжец и крадец — каза Хенслей. — Щеше да публикува откритията на Реншоу преди него. Но това всъщност не ме интересуваше. Само че, когато Реншоу откри метал на петстотин метра дълбочина, Олсън ми каза, че щял да публикува и това. Просто не можех да го допусна. Първо трябваше да научи ГРК.