— Хей — каза тя. — Число на Фибоначи.
— Какво? — едновременно възкликнаха Шейн и Либи.
Момичето стеснително сви рамене.
— Това е число на Фибоначи.
— Какво значи това? — попита лейтенантът.
— При числата на Фибоначи всяка цифра се образува от сбора на предходните две числа. — Кърсти забеляза удивените им погледи. — Обясни ми го баща ми. Някой има ли лист и химикалка?
Гант носеше в джоба си дневника, който бе открила по-рано. Реншоу имаше химикалка. Отначало от нея потече синкава вода, но после проработи. Кърсти започна да пише.
— Имаме следния числов ред: нула, едно, едно, две, три, пет, осем, тринайсет и така нататък. Просто събирате първите две числа, за да получите третото. После събирате второто и третото, за да получите четвъртото. Ако почакате малко… — Момичето се наведе над листа.
Скофийлд погледна часовника си.
22:40.
Още двадесет минути.
Докато Кърсти пишеше в дневника, Реншоу се обърна към Шейн.
— Лейтенант, как точно възнамерявате да излетим от тук?
— Оттам — разсеяно отвърна Скофийлд и посочи басейна в другата част на пещерата.
— Какво?! — възкликна Реншоу, ала лейтенантът вече не го слушаше.
След около две минути Кърсти бе написала пет реда цифри. Скофийлд се чудеше още колко време ще продължи това. Той погледна листа:
0, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55, 89, 144, 233, 377, 610, 987, 1597,
2584, 4181, 6765, 10946, 17711, 28657, 46368, 75025, 121393, 196418,
317811, 514229, 832040, 1346269, 3524578, 5702887, 9227465, 14930352,
24.157.817
Ето — каза момичето. — Това е вашето число.
— Мамка му! — рече Скофийлд. — Добре, какви са следващите две числа от реда?
Кърсти продължи да пише
39088169, 63245986
— Готово — протегна тя дневника на Шейн.
Лейтенантът го взе. Шестнадесет цифри. Шестнадесет празни места. Удивително! Той въведе цифрите.
Клавиатурата изпиука.
От вътрешността на големия черен изтребител се разнесе зловещ тътнещ звук и от долната му страна бавно се спусна тясна стълбичка.
Скофийлд целуна Кърсти по челото.
Никога не съм мислил, че математиката ще ми спаси живота. Хайде.
Те се качиха на борда на изтребителя.
Озоваха се в ракетен отсек. Скофийлд видя шест ракети, поставени върху две триъгълни стойки.
Той остави Гант на пода. Уенди тромаво се изкачи по стъпалата след Реншоу и Кърсти. Когато малкият тюлен се озова вътре, Реншоу вдигна стълбата.
Лейтенантът се запъти към пилотската кабина.
— Разказвай, Гант! — извика той.
— Наричат го „Силует“ — с явно усилие започна Либи. Трябва да има някакъв вид технология „Стелт“, която не успяхме да открием. Нещо свързано с плутония.
Скофийлд отвори вратата.
— Леле.
Кабината изглеждаше удивително футуристична, особено за самолет, строен през 1979 г. Имаше две седалки: едната отпред и вдясно, другата, по-назад и вляво, за радарния оператор. Тъй като носът на изтребителя бе наклонен надолу, пилотът седеше по-ниско от радарния оператор.
Шейн се настани отпред в същия момент, в който върху черния покрив се стовари голяма буца лед.
Погледна пулта пред него: четири компютърни екрана, стандартен щурвал, безброй бутони и индикатори.
Приличаше на свръхмодерен технически пъзел. Изпълни го паника. Нямаше да може да разбере как се пилотира този самолет. Най-малкото не и за осемнадесет минути.
Ала после се вгледа по-внимателно и откри, че всъщност пултът не е много по-различен от тези на изтребителите „Хариър“, с които беше летял над Босна. В края на краищата, самолетът бе създаден от хора — защо трябваше да се различава?
Намери ключа и го натисна.
Не се случи нищо.
Трябваше да напомпи гориво.
Скофийлд потърси бутона и го откри. След това отново натисна ключа. Пак ни…
Двата реактивни двигателя на Силуета зареваха и Шейн усети, че кръвта му кипва. Нищо друго на света не можеше да му въздейства като този звук.
Сега бързо трябваше да загрее двигателите.
22:45.
Още петнадесет минути.
Обикновено загряването отнемаше над двадесет минути, но сега Скофийлд си даде десет.
Господи, щеше да е много трудно.
Междувременно около черния самолет започнаха да се срутват цели части от ледената пещера. Шейн потърси ключа за вертикално излитане. Ала първо се натъкна на друг бутон. Надписът му гласеше: „РЕЖИМ НА ОБГРЪЩАНЕ“. Той свъси вежди.
Какво беше това, по дяволите?…
После погледът му попадна върху ключа, който търсеше и го натисна.
Силуетът незабавно реагира и започна да се издига във въздуха. Само секунди по-късно обаче рязко спря. Някъде зад него се разнесе силно скърцане.