Йейтс се стъписа. В слушалките му се разнесоха викове:
— … просто изчезна…
— … шибаната машина се дематериализира!…
Капитан лейтенантът провери на радара. Нищо. Погледна небето наоколо. Черният изтребител не се виждаше никъ…
И тогава го откри.
Или поне така му се стори.
На фона на оранжевия хоризонт се различаваше трептящо петно. Приличаше на криво огледало, наложено върху плоския хоризонт, което постоянно вибрираше.
Йейтс не можеше да повярва на очите си.
Скофийлд вече натискаше различни бутони.
Ракетата го бе пропуснала и сега чуваше по радиостанцията коментарите на пилотите. Те не можеха да го видят. Беше време да отвърне на удара.
— Реншоу! Доведете Гант тук! И Уенди!
Геофизикът се подчини.
— Затворете вратата на кабината — каза Шейн.
Реншоу се подчини. Сега бяха откъснати от ракетния отсек.
Лейтенантът натисна последния ключ и на компютърния екран проблесна червена предупредителна светлина.
„РАКЕТИТЕ ЗАРЕДЕНИ. ПРИХВАЩАНЕ…“
Екранът запремигва.
„ПРИХВАНАТИ 5 ОБЕКТА. ГОТОВНОСТ ЗА СТРЕЛБА.“
Скофийлд натисна спусъка.
Вратата на ракетния отсек се отвори и двете ракетни стойки се завъртяха.
Петте ракети паднаха във въздуха една след друга и започнаха да търсят целите си като хрътки.
Първият F–22 избухна като гигантско огнено кълбо. Когато пламъците го обгърнаха, другите пилоти завикаха едновременно:
— … ракетата просто изскочи от небето!
— … никъде не го виждам…
— … копелето използва някакво обгръщащо устройство…
Двама от пилотите включиха задните дюзи, но вече нямаше смисъл.
От трептящото петно се изсипаха още ракети. Три веднага улучиха целите си и ги взривиха.
Шестият и последен F–22 се опита да избяга. Успя да се отдалечи на километър и половина, преди да бъде постигнат от същата участ.
Скофийлд облекчено въздъхна.
Когато зави на север, отново включи радиостанцията.
— „Уосп“. Обадете се. „Уосп“. Моля ви. Обадете се.
След няколко опита най-после получи отговор.
— Неидентифициран самолет, тук „Уосп“. Идентифицирайте се.
Той съобщи името и служебния си номер.
Човекът от отсрещния край на връзката ги провери.
— Радвам се да ви чуя, лейтенант Скофийлд. Палубата е освободена. Имате разрешение за кацане. Сега ще ви пратя координатите.
Силуетът летеше в нощта.
„Уосп“, флагманският кораб на морската пехота, се намираше на около осемдесет морски мили от Скофийлд. Пътят до там щеше да отнеме петнадесет минути.
Шейн впери поглед в оранжевия хоризонт. Беше вдигнал обгръщащото устройство и изтребителят летеше на автопилот.
Пред очите му се повтаряха събитията от последното денонощие.
Французите. Британците. ГРК. Собствените му хора, загинали в операция, която изобщо не бе трябвало да успее. Виждаше лица. Холивуд. Самурай. Книгата. Майката. Войници, дали живота си, за да може алчната им родина да се добере до някаква извънземна техника, която просто не съществуваше.
Обзе го дълбока тъга.
Наведе се напред и превключи няколко бутона. Екранът светна.
„РАКЕТИТЕ ЗАРЕДЕНИ. ПРИХВАЩАНЕ…“
Скофийлд бързо натисна друго копче.
„РЪЧНО ПРИХВАЩАНЕ.“
Скоро откри целта, която търсеше и натисна бутона „ИЗБОР“. Появиха се други опции и лейтенантът спокойно избра онези, които искаше.
После натисна спусъка.
Шестата и последна ракета в отсека се завъртя на стойката си и падна във въздуха. Дюзата й се задейства, тя се стрелна напред и се издигна високо в черното небе.
„Уосп“ дрейфуваше в Южния океан.
Дълъг двеста петдесет и седем метра, той бе два пъти по-голям от футболно игрище. Огромната пететажна конструкция в средната му част — оперативният център на кораба, наричан „Острова“ — се издигаше високо над самолетната палуба. В обикновен ден там беше пълно с хеликоптери, изтребители „Хариър“ и хора, ала не и днес.
Сега палубата пустееше. Нямаше абсолютно никакво движение, нито самолети, нито хора.
Приличаше на призрачен град.
Силуетът рязко намали скоростта над палубата и долните му дюзи изригнаха струи газ. Странният черен изтребител плавно кацна до кърмата на кораба.
Скофийлд погледна навън.
Палубата пред него бе зловещо празна. Въздъхна. Очакваше го.
— Добре, хайде да слизаме.
Реншоу и Кърсти се спуснаха по стълбичката. Уенди ги последва. Скофийлд каза, че ще се погрижи за Гант.
Преди да излезе обаче, извади от преметнатата му през рамото чанта тънък сребрист цилиндър.