Застанал до трапа, Скофийлд изчака двама мичмани да свалят Гант на носилка. Все още беше в кома. Щяха да я откарат в недалечната военна болница.
Реншоу и Кърсти се приближиха до него.
— Здравейте — поздрави Шейн.
— Здрасти — отвърна Кърсти. Тя държеше Реншоу за ръка.
— Кой можеше да си го представи? Аз съм Кръстника. — Геофизикът неуспешно се опита да имитира Марлон Брандо.
Скофийлд се засмя.
— Хей, къде е… — озърна се наоколо момичето.
В този момент Уенди се появи от недалечна врата. Затътри се към Шейн и докосна дланта му с муцуна. От малкия космат тюлен се стичаше вода.
— Корабният басейн май започна да й харесва — рече Реншоу.
— И на мен така ми се струва — отвърна Скофийлд и я потупа зад ушите. Уенди се отпусна на палубата и се претърколи по гръб. Лейтенантът поклати глава, приклекна и я почеса по корема.
— Капитанът се съгласи Уенди да остане тук, докато й намерим къде да живее — каза Кърсти.
— Това е най-малкото, което можем да направим, след онова, което тя направи за нас — рече Шейн и за последен път потупа тюлена. Дребното животно, се изправи и се отдалечи към любимия си басейн.
Скофийлд се обърна към учения.
— Господин Реншоу, имам един въпрос към вас.
— Да?
— По кое време водолазите от станцията се спуснаха в пещерата?
— По кое време ли?
— Да. През деня или през нощта?
— Хм, вечерта, струва ми се. Май някъде към девет часа.
Лейтенантът замислено кимна.
— Защо? — попита Реншоу.
— Мисля, че вече знам защо ни нападнаха слонските тюлени.
— Защо?
— Спомняте ли си, тогава ви казах, че морските пехотинци са единствените водолази, които необезпокоявано са стигнали до пещерата?
— Да.
— И го обясних с факта, че са били с безшумни акваланги.
— Да. Ние също бяхме с такива. Обаче тюлените ни нападнаха.
Скофийлд кисело се усмихна.
— Знам. Но ми се струва, че открих причината. Ние се спуснахме в пещерата вечерта.
— Вечерта ли?
— Да. Вашите хора също, както и тези на Барнаби. Водолазите от станцията — към девет. Британските командоси — към осем. Групата на Гант обаче се спусна в два следобед.
Реншоу най-после разбра какво иска да каже лейтенанта.
— Значи смятате, че слонските тюлени са нощни животни, така ли?
— Най-вероятно.
Геофизикът бавно кимна. Често се случваше агресивните или отровни животни да имат така наречения дневен цикъл. Това е дванадесетчасов пасивно-активен цикъл — животното е пасивно денем и агресивно нощем.
— Радвам се, че открихте причината — рече Реншоу. — Ще го имам предвид следващия път, когато се натъкна на семейство мутирали под въздействие на радиация слонски тюлени, защитаващи територията си.
Шейн се усмихна. Тримата се спуснаха по трапа. Долу ги посрещна морски пехотинец на средна възраст.
— Лейтенант Скофийлд — козирува сержантът. — Очаква ви кола.
— Отивам в болницата, за да видя ефрейтор Гант.
— Няма проблем, господин лейтенант — усмихна се сержантът. — Имам заповед да закарам вас, господин Реншоу и госпожица Хенслей, където желаете.
Скофийлд кимна и погледна Реншоу и Кърсти. Те свиха рамене.
— Добре — каза Шейн. — Водете ни.
Сержантът се запъти към син буик с тъмни прозорци. Отвори вратата и лейтенантът влезе вътре.
На задната седалка обаче вече имаше друг пътник.
Когато видя пистолета в ръката му, Скофийлд се вцепени.
— Седни, Плашило — каза главен сержант Чарлз Козловски. Реншоу и Кърсти се качиха след Шейн. Когато зърна оръжието, момичето ахна.
Козловски беше нисък мъж с гладко обръснато лице и гъсти черни вежди. Носеше тъмнозелена бойна униформа.
Шофьорът седна зад волана и потегли.
— Ужасно съжалявам, Плашило — продължи най-висшият сержант в морската пехота. — Но ти и твоите приятели представлявате опасност за нас.
— Каква опасност? — гневно попита Скофийлд.
— Знаете за ГРК.
— Вече разказах на Джак Уолш за ГРК — отвърна лейтенантът. — И него ли ще убиеш?
— Може би не веднага. Но след време, да. Ти, от друга страна, си непосредствена заплаха. Не бива да излизаш пред пресата, нали? Те несъмнено ще научат какво се е случило в „Уилкс“, но от ГРК, не от теб.
— Как можете да избивате собствените си хора?
— Ти все още не разбираш, нали, Плашило?
— Не разбирам как можете да избивате собствените си хора и да сте убедени, че правите услуга на страната си.
— Господи, Плашило, ти изобщо не трябваше да си там.
Скофийлд се смая.
— Какво?!
— Помисли — рече Козловски. — Как се озова пръв в „Уилкс“?
Лейтенантът си припомни началото. Взводът му беше на „Шрийвпорт“ в Сидни. Останалата част от флота се бе върнала в Пърл Харбър, но „Шрийвпорт“ беше останал за ремонт. И тогава бяха получили сигнала за помощ.