— Нима може да ме види от това разстояние? — обърна се Либи към Кърсти. — Мислех, че китовете не виждат добре извън водата.
— Заради размерите си, косатките имат по-големи очи от повечето други китове — отвърна момичето, — така че зрението им е по-добро. — Тя погледна Гант. — Знаеш ли нещо за тях?
— И аз чета много. — Либи хвърли поглед на Холивуд и отново насочи очи към косатките.
Те продължаваха бавно да обикалят в басейна. Изглеждаха търпеливи. Не бързаха, просто чакаха жертвата им да се появи. Скофийлд и двамата водолази също ги наблюдаваха.
— Как са влезли тук? — попита Гант. — Под ледения шелф ли?
Кърсти кимна.
— Да. Станцията е само на стотина метра от океана и шелфът не е много дълбок, може би около сто и петдесет метра. Косатките минават под него и изплуват в басейна.
Двата кита изглеждаха невероятно спокойни, невероятно хладнокръвни, като гладни крокодили, търсещи следващата си плячка.
Завършили огледа си, те бавно потънаха. След миг вече ги нямаше и за присъствието им напомняха само концентричните вълни. Очите им останаха отворени през целия път надолу.
— Виж, това беше неочаквано — каза Гант.
Тя погледна платформата до пустия басейн. Провесил няколко акваланга през рамо, Монтана излезе от южния тунел. Сара Хенслей им бе казала, че в тунела има малък товарен асансьор, с който могат да свалят екипировката си на ниво Д. Лий току-що го беше използвал.
В отсрещния край на платформата стоеше Скофийлд, навел глава и притиснал ръка към ухото си, сякаш слушаше нещо по интеркома си. После внезапно се запъти към най-близката стълба, като говореше по микрофона в каската си.
Лейтенантът спря и се обърна точно към Гант. Гласът му изпращя в ухото й.
— Лисица. Холивуд. На ниво А. Незабавно.
Какво има? — попита Либи, докато бързаше към стълбата.
— Нещо току-що е задействало сигналната система навън — сериозно отвърна Скофийлд. — Там е Змията. Докладва, че се приближавала френска кола.
Каплан се прицели в снегохода.
Надписът върху страничната му врата сияеше в ярко зелено през оптичния мерник за нощна стрелба: „ДЮМОН ДЮРВИЛ 2“.
Сержантът лежеше в снега в покрайнините на комплекса и следеше колата през мерника на снайперистката си пушка Барет М82А1А.
Змията беше четиридесет и пет годишен висок мъж, с тъмни, сериозни очи. Подобно на повечето други морски пехотинци във взвода на Скофийлд, той бе променил униформата си. На десния му нараменник беше изрисувана страховита кобра, широко раззинала челюсти. А отдолу пишеше: „Целуни я“.
Професионален войник, Каплан служеше в морската пехота от двадесет и седем години и през това време се бе издигнал до старши сержант.
След пристигането на взвода в полярна станция „Уилкс“, Змията беше останал навън, за да инсталира лазерната предупредителна система. Тя не се различаваше много от телеметричните устройства на снегоходите. Представляваше квадратни кутии, през които минаваше тънък, невидим лазерен лъч. Когато нещо пресечеше лъча, датчикът на предмишницата на Каплан сигнализираше с червена светлина.
Преди няколко секунди нещо бе пресякло лъча.
От поста си на ниво А, Змията незабавно се свърза със Скофийлд, който му нареди да провери какво става. В крайна сметка, можеше да е отрядът на Бък Райли, който трябваше да се появи вече всеки момент.
Само че не беше Бък Райли.
— Къде е снегоходът, Змия? — разнесе се по интеркома гласът на Скофийлд.
— В югоизточния ъгъл. В момента минава през външния кръг от сгради. — Каплан не изпускаше от очи машината, която бавно напредваше между малките, затрупани със сняг постройки. — Къде сте вие? — попита той, докато се изправяше и тичаше обратно към големия купол.
— На главния вход — отвърна лейтенантът. — Точно зад вратата. Искам да заемеш позиция отзад.
— Вече го правя.
Виелицата ограничаваше видимостта, поради което колата се движеше съвсем бавно. Каплан я следваше от сто метра разстояние. Тя спря пред главния купол на станцията и започна да се спуска от въздушната си възглавница, когато Змията залегна в снега на четиридесет метра от нея и се прицели.
Тъкмо долепи око до оптичния мерник, когато страничната врата се отвори и отвътре изскочиха четири фигури.