— Добър вечер — неохотно поздрави Скофийлд.
Четиримата френски учени просто стояха като вцепенени на входа на станцията. Бяха се разделили на две двойки и носеха два големи бели контейнера.
Лейтенантът небрежно държеше автомата си отстрани. Зад него бяха Холивуд и Монтана, вдигнали оръжията си на височината на раменете си и вперили очи в мерниците си. Дулата сочеха право към новите им гости.
— Заповядайте вътре — покани ги Скофийлд.
— Другите вече са в „Дюрвил“ — каза водачът на новата група, докато сядаше на масата в трапезарията при своите френски колеги. Също като останалите, току-що го бяха претърсили.
Имаше слабо лице с хлътнали очи и високи скули. Бе казал, че името му е Жан Петард. Скофийлд си го спомняше от списъка. Според кратките биографични данни, той беше геолог, проучващ запасите от природен газ в континенталния шелф. Имената на другите трима французи също фигурираха в списъка.
В трапезарията бяха и първите четирима френски учени — Шампион, Латисие, Кювие и Ре. Останалите обитатели на „Уилкс“ се бяха върнали по стаите си. Лейтенантът им бе наредил да останат там, докато проверят новопристигналите. Монтана и ефрейтор Оугъстин Лау с позивна „Самурай“, шестият и последен войник във взвода, пазеха до вратата.
— Искахме да се върнем колкото се може по-бързо — каза Жан Петард. — Донесохме прясна храна и електрически одеяла за пътуването ни до „Дюрвил“.
Скофийлд хвърли поглед към Либи Гант. Тя проучваше съдържанието на двата бели контейнера до отсрещната стена.
— Благодаря — рече лейтенантът и отново се обърна към Петард. — Благодаря за всичко, което направихте. Ние пристигнахме само няколко часа след вас и учените от „Уилкс“ ни разказаха как сте им помогнали. Благодарим ви за усилията.
— За нищо — отвърна французинът на отличен английски. — Човек трябва да се грижи за съседите си. — Той се усмихна накриво. — Следващият път може ние да имаме нужда от помощ.
— Наистина.
В този момент в слушалката на Скофийлд изпращя гласът на Каплан:
— Господин лейтенант, още някой пресича сигналната система.
Шейн се намръщи. Събитията започваха да се развиват прекалено бързо. Можеше да се справи с четирима френски учени. Но появата на още четирима говореше за прекалено голям интерес към полярната станция „Уилкс“. А ако дойдеха и други…
— Почакайте, господин лейтенант, този снегоход е от нашите. Това е Райли.
Скофийлд облекчено въздъхна и напусна стаята.
Либи Гант претърсваше съдържанието на двата големи контейнера, които бяха донесли френските учени. Тя премести настрани няколко одеяла, и на дъното видя пресен хляб и консервирано месо — говеждо, шунка…
Внезапно една от консервите привлече вниманието й.
Беше малко по-голяма от другите и имаше приблизително триъгълна форма. Отначало Гант не можеше да определи какво й се е сторило нередно. Просто нещо не изглеждаше както трябва…
После разбра.
Капакът бе отварян. Едва се забелязваше. Съвсем тънка черна линия по ръба му. Ако не се загледаше внимателно, човек нямаше да я види.
Тя се обърна, но лейтенантът вече го нямаше. Либи бързо вдигна очи към френските учени и видя, че Петард разменя поглед с Латисие.
Скофийлд посрещна Бък Райли на главния вход. Двамата застанаха в коридора на ниво А, на десетина метра от трапезарията.
— Как беше? — попита Скофийлд.
— Зле — отвърна Райли.
— Какво искаш да кажеш?
— Онзи сигнал, който изгубихме, беше от колата. Колата от „Дюрвил“. Разбила се е в една цепнатина.
Скофийлд рязко го погледна.
— Какво? — Той се озърна към французите в трапезарията. Само преди минути Жан Петард бе казал, че другият снегоход е пристигнал в „Дюрвил“. — Каква е причината? Тънък лед?
— Не. Отначало и ние помислихме така. Но после Срамежливият го разгледа по-внимателно.
— И?
— Вътре имаше пет трупа. Всички бяха застреляни в тила.
По интеркома избухна гласът на Гант:
— Господин лейтенант, тук е Лисица. Нещо не е наред. Една от консервите е била отваряна.
Скофийлд се завъртя и видя Либи Гант да излиза от стаята. Тя бързо закрачи към него. Носеше в ръце някаква консерва и в движение отваряше капака й.
Зад нея Петард се изправи на крака.
Погледите на двамата мъже се срещнаха.
Беше само за миг, ала повече не им трябваше.
Гант запречи гледката на Скофийлд. Най-после отвори кутията и извади отвътре нещо малко и черно, което приличаше на разпятие, само че по-късото рамо бе извито като дъга.
Когато го видя, очите на лейтенанта се разшириха и той отвори уста да извика, но вече беше късно.