Проблемът е, че Ото Наймайър просто не се завърнал… (с. 86)
ПРОЛОГ
Земя на Уилкс, Антарктида
13 юни
Вече от три часа нямаха радиовръзка с двамата водолази.
Спускането бе протекло нормално, въпреки огромната дълбочина. Прайс и Дейвис бяха най-опитните водолази в станцията и през целия път надолу се бяха обаждали по интеркома.
След спирането по средата на разстоянието за изравняване на налягането, двамата бяха продължили до дълбочина хиляда метра, където напуснаха водолазната камбана и започнаха диагоналното си изкачване в тясната ледена пещера.
Температурата на водата бе стабилна — 1,9° C. Само допреди две години студът ограничаваше плуването в Антарктика до невероятно кратки и от научна гледна точка изключително незадоволителни десетминутни гмуркания. С новите, произведени за военноморския флот термоелектрически неопрени обаче, антарктическите водолази можеха да поддържат нормална телесна температура най-малко в продължение на три часа.
Докато се изкачваха по стръмния тунел, двамата описваха напукания, неравен лед и неговия плътен, почти небесносин цвят.
И после внезапно млъкнаха.
Бяха забелязали повърхността.
Водолазите наблюдаваха водната повърхност отдолу.
Беше тъмно, водата бе спокойна. Неестествено спокойна. Като огледало. Заплуваха нагоре.
Изведнъж чуха шум.
И спряха.
Отначало беше само натрапчиво свистене, което отекваше в бистрата ледена вода. Китова песен, помислиха си те. Косатки. Неотдавна около станцията се бе появило семейство косатки. Две от тях — млади мъжки — се бяха появили в басейна в основата на полярната станция „Уилкс“.
По-вероятно обаче беше да е син кит, който пееше, за да привлече партньорката си, отдалечена навярно на девет-десет километра от брега. Това бе проблемът с китовите песни. Водата беше толкова добър проводник, че човек никога не можеше да каже дали китът е на един или на двадесет километра.
Успокоени, двамата водолази продължиха нагоре.
И тогава чуха второ свистене.
Внезапно се разнесоха още десетки подобни звуци, които обгърнаха водолазите. Бяха по-високи от първото.
И по-близки.
Двамата се заозъртаха наоколо, опитвайки се да установят източника на свистенето. Единият откопча харпуна си, вдигна ударника и изведнъж високите писъци се превърнаха в мъчителен вой и лай.
После се разнесе мощен плясък и водолазите погледнаха нагоре тъкмо навреме, за да видят, че по повърхността се вдигат хиляди вълни. Нещо голямо беше скочило във водата.
Голямата водолазна камбана най-после изплува.
Бенджамин К. Остин решително крачеше около водата и издаваше кратки заповеди. Широките му гърди опъваха черната материя на неопрена. Остин бе морски биолог от Станфорд. И ръководеше станцията „Уилкс“.
— Добре! Задръж я там! — извика той на младия техник, който управляваше лебедката на ниво В. — Дами и господа, няма време за губене. Влизайте вътре.
Шестте облечени във водолазни костюми фигури една след друга се хвърлиха в ледената вода. Няколко секунди по-късно изплуваха в голямата куполообразна водолазна камбана, потопена до половината в средата на басейна.
Остин стоеше до ръба на големия кръгъл басейн в основата на станцията „Уилкс“. Тя представляваше пететажна сграда, гигантски подземен цилиндър, буквално изсечен в ледения шелф до брега. Поредица от тесни външни коридори и стълби обгръщаха вътрешността на вертикалния цилиндър и образуваха кръгла шахта в средата на станцията. Също като много други преди тях, обитателите на „Уилкс“ отдавна бяха открили, че най-добрият начин да издържат на суровите полярни условия е да живеят под леда.
Докато си слагаше акваланга, Остин за стотен път мислено повтори сметката.
От прекъсването на радиовръзката с водолазите бяха изтекли три часа. А преди това имаха един час изкачване в ледения тунел… и едночасово спускане с камбаната…
В нея водолазите бяха дишали „свободен въздух“, смес от хелий и кислород, подавана отгоре, така че това време не се вземаше под внимание. Часовникът бе започнал да тиктака едва, когато бяха излезли в открито море и бяха отворили кислородните си бутилки.
В такъв случай — четири часа.
Двамата водолази вече четири часа дишаха въздуха от живителните резервоари на гърба си.
Проблемът беше, че той можеше да им стигне само за три часа.
Последните думи, които бяха чули от водолазите преди радиосигналът им внезапно да прекъсне, бяха някакъв тревожен брътвеж за странни свистящи звуци.
От една страна, свистенето можеха да издават сини или друг вид безопасни китове. А прекъсването на радиовръзката спокойно можеше да е резултат от почти половинкилометровата преграда от лед и вода. Водолазите можеха незабавно да са потеглили обратно към водолазната камбана. Преждевременното й изтегляне би означавало да ги оставят на дъното без достатъчно въздух.