Холивуд се обърна към Райли.
— Това си е цяла катастрофа, мамицата му.
Сержантът вече бе на крака.
— Хайде, трябва да се измъкнем оттук.
Той погледна към другия край на северния тунел и видя Симънс да показва глава иззад ъгъла. С него бяха ефрейтор Джорджо Лейн с позивна „Крачун“ и сержант Джена Нюман с позивна „Майка“. Трябва да бяха заобиколили от западната страна на ниво Б.
— До всички — извика Райли. — Трябва да се разделим. Ако останем заедно и ни приклещят, ще ни направят на кайма. Срамежливия, Крачун и Майка ще се върнат на запад по външния тунел. Ние с Холивуд ще тръгнем на изток. Щом разберем как стоят нещата, ще измислим как да се прегрупираме и да заковем копелетата. Съгласни ли сте?
Нямаше възражения. Срамежливият и другите бързо се изправиха на крака и се отдалечиха по посочения леден тунел.
Райли и Холивуд се затичаха на изток, следвайки дъгата на външния коридор.
— Добре, сега сме на ниво Б, нали? — попита сержантът. — Какво има на това ниво?
— Не зна… — Гласът на Холивуд изведнъж секна, когато излязоха иззад завоя и видяха гледката пред себе си.
Вледенени, двамата морски пехотинци се заковаха на място.
Скофийлд стреля с автоматичния си пистолет нагоре в централната шахта на полярната станция „Уилкс“.
Намираха се на ниво В, в помещение, което се отваряше към външния коридор. Лейтенантът стоеше на прага с колта в ръка и гледаше към ниво А.
Гант беше приклекнала зад него и се опитваше да се пребори със замайването си. Свали каската си, под която се показа късо подстригана сламеноруса коса.
Младата жена любопитно разгледа забитата стрела. Поклати глава и отново си сложи каската и огледалните очила, които почти скриваха струйката засъхнала кръв, спускаща се от челото до брадичката й. После решително взе автомата си и се приближи до Скофийлд.
— Добре ли си? — през рамо попита той, докато се прицелваше в ниво А.
— Да. Пропуснах ли нещо?
— Видя ли онази част, когато френските скапаняци, дето се преструваха на учени, решиха да ни нападнат? — Лейтенантът отново натисна спусъка.
— Да, тогава още бях в съзнание.
— Ами когато научихме, че нашите нови приятели имат още шестима души на входа?
— Не.
— Е, засега това е положението. — Той гневно изстреля още един куршум.
Гант го погледна. Зад непрозрачните сребърни очила се криеше адски вбесен човек.
Всъщност, Скофийлд не мразеше френските войници. Естествено, отначало се ядоса, че не е разбрал веднага какви са в действителност френските „учени“. Но пък те първи бяха пристигнали в „Уилкс“ и бяха довели със себе си двамата истински учени, особено хитър ход, достатъчен, за да заблуди лейтенанта и хората му.
Дразнеше го обаче фактът, че е изгубил инициативата в това сражение.
Французите ги бяха сварили неподготвени, бяха ги изненадали и сега диктуваха условията. Ето това не можеше да си прости.
Скофийлд отчаяно се опитваше да овладее гнева си. Не искаше да се поддава на емоцията, а да действа трезво и разумно.
Винаги, щом се ядосаше, си спомняше лондонския семинар, на който беше присъствал в края на 1996 г. Водеше го легендарният британски бригаден генерал Тревър Дж. Барнаби.
Снажен мъж, с проницателни тъмни очи, бръсната глава и черна козя брадичка, Тревър Барнаби ръководеше СВС още от 1979 г. и се смяташе за най-големия военен тактик в света. Притежаваше изключителната способност да нанася светкавични удари с малки ударни части. Когато се изпълняваха от най-добрата елитна военна сила в света — СВС, операциите винаги бяха успешни. Той беше гордостта на британското военно командване и досега никога не се бе провалял.
През ноември 1996 г., в рамките на американско-британския договор за обмен на знания, Барнаби проведе двудневен семинар за секретните бойни операции пред най-обещаващите американски офицери. В замяна, Съединените щати щяха да инструктират британски артилерийски части за мобилните ракетни батареи „Пейтриът И“. Един от избраните за семинара военни беше лейтенант Шейн М. Скофийлд от морската пехота на САЩ.
Барнаби имаше енергичен лекторски стил, който допадна на Скофийлд — бърза поредица от въпроси и отговори, редуващи се в проста, логична последователност.
— При всяко сражение — бе казал генералът, — независимо дали е по време на световна война или изолиран двустранен конфликт, първият въпрос, който трябва да си зададете, е следният: каква е целта на противника? Какво иска той? Ако не знаете отговора на този въпрос, няма да можете да си зададете втория: как ще я постигне?
И ви уверявам, дами и господа, вторият въпрос е далеч по-важен за вас от първия. Защо? Защото от гледна точка на стратегията, не е важно какво иска той. Това е цел, нищо повече. Световно разпространение на комунизма. Стратегически аванпост на чужда територия. Кивота на завета. На кой му пука? Фактът, че го знаете, сам по себе си, не значи нищо. От друга страна, въпросът как възнамерява да я постигне, означава всичко. Защото това е действие. А действието може да бъде спряно.