Китът го дръпна повторно, този път още по-силно. Главата му рязко се люшна назад и той изчезна под повърхността. Завинаги.
— Господи… — ахна Сара Хенслей.
Тази част от коридора, в която се намираше Бък Райли, не се беше откъснала от ледената стена. Тя висеше под остър ъгъл над централната шахта.
Тримата учени — сержантът не знаеше имената им — бяха реагирали прекалено бавно. Ненадейното пропадане на коридора ги бе изненадало. Те не бяха успели да се хванат и бяха полетели в шахтата.
Рефлексите на Райли бяха по-бързи. Тези на момиченцето също. Когато подът под него започна да се накланя, то се плъзна към ръба и по някакво чудо се задържа за парапета.
Отслабен от експлозията обаче, парапетът внезапно поддаде и се изви навън.
Момиченцето висеше над шахтата и пищеше — на петнадесет метра над пълния с китове-убийци басейн.
— Не гледай надолу! — извика Райли, докато протягаше ръка към Кърсти. Вече беше видял косатките, една от които току-що бе погълнала френския командос. Не искаше и момиченцето да ги забележи.
— Не ме оставяй да падна! — изплака детето.
— Няма — обеща сержантът, като се мъчеше да го хване за китката. По останките от коридора наоколо горяха малки изолирани огньове.
Пръстите му бяха на тридесетина сантиметра от Кърсти, когато видя как уплашените й очи се свеждат надолу.
— Как се казваш? — опита се да я разсее той.
— Пари ми на ръката — простена момиченцето. Райли плъзна поглед по парапета. Огнени езици облизваха огънатия метал само на пет метра вляво.
— Знам, че пари, миличка. Знам. Само не се пускай. Как каза, че ти е името?
— Кърсти.
— Здрасти, Кърсти. Аз съм Бък, но можеш да ме наричаш Книга, така ми викат всички.
— Защо?
Сержантът отново погледна пламъците. Лошо.
Огромната топлина от експлозията беше превърнала черната боя на парапета в напукани сухи люспи. Ако огънят стигнеше до тях, щеше да ги подпали.
Райли продължи да се протяга към ръката на Кърсти. Още петнадесетина сантиметра. Още мъничко.
— Винаги ли задаваш толкова много въпроси? — пресилено се засмя той. — Ако… — той си пое дъх — наистина искаш да знаеш… — отново си пое дъх, — викат ми така, защото веднъж… — пак си пое дъх — един от приятелите ми видя, че чета книга.
— Аха… — Момичето пак понечи да погледне надолу.
— Кърсти, чуй ме! Искам да гледаш само към мен, става ли? Само към мен.
— Добре — отвърна тя. И погледна надолу.
Райли изруга.
Срамежливият бе на по-малко от три метра, когато косатката завлече френския командос под повърхността.
Сега над целия басейн цареше тишина.
Симънс отчаяно се оглеждаше наоколо. Водата бе студена и раната в рамото го болеше, ала той не й обръщаше внимание.
Майката беше до него. Лицето й беше напрегнато. Трупът на Крачун се носеше по очи край нея. От главата му течеше кръв и бавно обагряше бистрата синя вода.
Останалите четирима французи все още се намираха в басейна. Те сякаш не забелязваха Срамежливия и Майка, напълно забравили битката, поне за момента.
Накрая Симънс видя учените — две жени и един мъж.
Общо бяха десет души и нито един от тях не помръдваше.
Нито един не смееше.
Всички бяха присъствали на ужасната смърт на командоса.
Изводът: ако не се движиш, може и да не те изядат.
Срамежливият затаи дъх, когато три гигантски сенки бавно се плъзнаха във водата под него.
Той чу остро изщракване и се обърна. Майка държеше автомата си над Повърхността.
Господи, помисли си Симънс. Ако на света имаше човек, на когото му стискаше да убие косатка с автомат, това трябваше да е Майка.
Отново настъпи тишина.
„Не се движи…“
И внезапно се разнесе невероятен грохот, когато един от китовете изскочи на повърхността точно до Нюман.
Животното издигна половината от огромното си тяло над водата, превъртя се настрани и се блъсна в безжизненото тяло на Лейн. Последва вледеняващо хрущене, докато косатката налапваше и дъвчеше трупа, шумно трошейки костите му. Главата й потъна и на нейно място се появи опашката й, която изчезна само след миг. На повърхността остана единствено кипяща бяла пяна.
Срамежливият остана на мястото си със зяпнала уста. После бавно осъзна.
„Крачун не се движеше.“
И деветимата оцелели в басейна едновременно стигнаха до един и същ извод.
Косатките не обръщаха внимание на това дали се движиш или не…
Всички отчаяно заплуваха към брега, докато китовете убийци се издигаха към повърхността под тях, за да продължат страшния си пир.