От друга страна, ако Прайс и Дейвис наистина се бяха сблъскали с опасност — косатки, леопардови тюлени — Остин трябваше колкото може по-бързо да изтегли камбаната, за да прати други на помощ.
Накрая бе решил, че след изтеглянето и повторното спускане на камбаната, помощта така или иначе ще е закъсняла. Ако водолазите имаха шанс да оцелеят, щеше да е най-добре да остави камбаната долу.
Оттогава бяха минали три часа — и Остин не можеше да им даде повече. Затова бе изтеглил камбаната и в момента се подготвяше втора група…
— Хей.
Той се обърна.
До него се приближи Сара Хенслей, една от палеонтоложките в базата.
Остин харесваше Хенслей. Беше интелигентна и същевременно практична млада жена, която не се боеше да си изцапа ръцете. Нищо чудно, че бе и майка. Дванадесетгодишната й дъщеря Кърсти беше на гости в станцията от една седмица.
— Какво има? — попита Остин.
— Външната антена се повреди — отвърна Хенслей. — Освен това изглежда приближава слънчево изригване.
— Мамка му…
— За всеки случай накарах Аби да провери всички военни честоти, но не възлагам големи надежди.
— Какво е положението навън?
— Доста сериозно. Трийсетметрови вълни се разбиват в скалите. Скоростта на вятъра е сто възела. Ако имаме ранени, без чужда помощ няма да успеем да ги измъкнем от тук.
Остин се обърна и погледна към водолазната камбана.
— Ами Реншоу?
— Още е заключен в стаята си. — Хенслей нервно вдигна глава към ниво Б.
— Повече не можем да чакаме. Трябва да се спуснем.
— Бен… — започна тя.
— Дори не си го и помисляй, Сара. — Остин се запъти към ръба на басейна. — Трябваш ми тук. Дъщеря ти също има нужда от теб. Просто се опитай да пратиш сигнал. Ние ще се погрижим за другите.
— Дълбочина хиляда метра — изпращя от високоговорителите на стените гласът на Остин. Сара Хенслей седеше в тъмната радиозала на полярната станция.
— Прието, Моусън — наведе се към микрофона тя.
— Навън не се забелязва движение. Брегът е чист. Добре, госпожи и господа, спираме лебедката. Да напуснем камбаната.
Водолазната камбана спря на един километър под морското равнище.
Остин включи интеркома.
— Контрол, сега е двайсет и един часа и трийсет и две минути. Моля, потвърди.
Седмината водолази, които седяха в тясното пространство на произведената от института „Дъглас Моусън“ камбана, напрегнато се спогледаха.
— Прието, Моусън — разнесе се гласът на Сара Хенслей. — Потвърждавам, сега е двайсет и един часа и трийсет и две минути.
— Контрол, отбележи, че започваме да използваме собствените си запаси от въздух в двайсет и един часа и трийсет и две минути.
— Прието.
Водолазите се пресегнаха за тежките си дихателни маски, откачиха ги от кукичките и ги включиха към кръглите отвори на гърдите си.
— Контрол, напускаме водолазната камбана.
Остин пристъпи напред и погледна черната вода, която се плискаше в ръба на камбаната. После скочи и потъна в мрака.
— Водолази, сега е двайсет и два часа и двайсет минути, изминали са четирийсет и осем минути. Докладвайте — каза по микрофона Хенслей.
В радиозалата зад нея седеше метеороложката Аби Синклер. През последните два часа Аби безуспешно се бе опитвала да улови външна честота чрез сателитния радиопулт.
Интеркомът изпращя.
— Контрол — отговори Остин, — все още се изкачваме в ледения тунел. Засега няма нищо.
— Прието — рече Хенслей. — Дръжте ни в течение.
Зад нея Аби отново натисна бутона.
— Викам всички честоти, тук станция четири-нула-девет, молим за незабавна помощ. Имаме две жертви, вероятно смъртни случаи и се нуждаем от незабавна помощ. Моля, отговорете. — Аби пусна бутона и измърмори под нос: — Които и да сте.
Леденият тунел започваше да се разширява.
Докато бавно напредваха нагоре, Остин и другите водолази забелязаха няколко странни дупки в стените от двете си страни.
Всяка дупка беше съвършено кръгла, с диаметър най-малко три метра. И бяха разположени под наклон, така че се спускаха в ледения тунел. Един от групата насочи лъча на фенера си към отворите, който разкри само непроницаем, мастиленочерен мрак.
Внезапно по интеркомите им се разнесе гласът на Остин:
— Добре, момчета, пригответе се. Струва ми се, че виждам повърхността.