В радиозалата Сара Хенслей се наведе напред.
— Повърхността изглежда спокойна. Няма следи от Прайс и Дейвис.
Хенслей и Аби размениха погледи. Сара включи интеркома.
— Водолази, тук Контрол. Чувате ли онези странни звуци? Китовите песни?
— Засега нищо, Контрол. Почакай. Излизам на повърхността.
Шлемът на Остин се издигна над огледалната повърхност.
Докато ледената вода се оттичаше от визьора му, той постепенно огледа мястото, на което се намираше — в средата на голям басейн, разположен в единия край на гигантска подводна пещера.
Остин бавно плъзна очи по стените наоколо.
И зяпна от учудване.
— Контрол, направо няма да повярваш — рече Остин по интеркома.
— Какво има, Бен? — попита Хенслей.
— Намирам се в някаква пещера. Стените са от отвесен лед, навярно в резултат от някаква сеизмична активност. Изглежда, че пещерата продължава няколкостотин метра навътре в леда.
— Ясно.
— Тук долу… хм, тук долу има още нещо, Сара.
Хенслей погледна Аби и се намръщи.
— Какво по-точно, Бен?
— Сара… — Последва продължителна пауза. — Сара, струва ми се, че това е космически кораб.
Половината от корпуса потъваше в ледената стена зад него.
Остин го гледаше като хипнотизиран.
Абсолютно черен, с криле, широки тридесетина метра. Над задната му част се издигаха две високи, лъскави гръбни перки. Опираше се на три яки колесника и изглеждаше величествен — изключително аеродинамичното му тяло излъчваше почти осезаемо усещане за мощ…
Зад него се разнесе плисък и Остин се обърна.
Видя другите водолази, които също бяха зяпнали космическия кораб. Зад тях обаче се бяха образували концентрични вълни, от нещо, паднало във водата…
— Какво беше това? — попита Остин. — Хансън?
— Не знам, Бен, но нещо току-що прелетя покрай моя… Пред очите на Остин, Хансън рязко потъна под водата.
— Хансън!
И в следващия миг се разнесе вик. Хари Кокс.
Остин се извъртя тъкмо навреме, за да види лъскавия гръб на огромно животно, което пореше повърхността и с невероятна скорост се блъсна в гърдите на Кокс.
Бен отчаяно заплува към брега. Главата му изчезна под водата и внезапно чу хаос от звуци — високи, остри писъци и дрезгав, жесток лай.
Следващия път, когато изплува на повърхността, зърна заобикалящите басейна стени. В леда се виждаха големи дупки, досущ като онези в тунела.
И тогава от една от тях се появи нещо.
— Боже Господи — ахна Остин.
По интеркома се носеха смразяващи кръвта крясъци.
В радиозалата Хенслей смаяно гледаше премигващите по пулта лампички, а Аби притискаше длан към устата си. От високоговорителите кънтяха викове:
— Реймъндс!
— Изчезна!
— О, мамка му, не…
— Божичко, стените! Те излизат от шибаните стени!
И тогава се чу гласът на Остин:
— Излезте от водата! Веднага излезте от водата!
Нов крясък. После още един.
Сара Хенслей грабна микрофона.
— Бен! Бен! Обади се!
По интеркома изпращя гласът на Остин. Говореше бързо и задъхано.
— Сара, мамка му… не виждам никой друг. Не виждам… всички… всички изчезнаха… — Пауза. — О, божичко… Сара! Повикай помощ! Повикай, когото успееш да откри…
В този момент се разнесе трясък от разбито стъкло и гласът на Бенджамин Остин замлъкна.
Аби седеше пред радиостанцията и истерично крещеше в микрофона.
— За Бога, отговорете ми! Тук е станция четиристотин и девет, повтарям, тук е станция четири-нула-девет. Току-що понесохме тежки загуби в подводна пещера и молим за незабавна помощ! Чува ли ме някой? Моля ви, отговорете! Нашите водолази… о, Господи… нашите водолази казаха, че видели в оная пещера космически кораб и после изгубихме връзка с тях! Точно преди това нещо ги нападна под водата…
Полярна станция „Уилкс“ не получи отговор на сигнала за помощ.
Въпреки че го засякоха най-малко три различни радиостанции.
ПЪРВА АТАКА
16 юни, 06:30
Снегоходът на въздушна възглавница се носеше по ледената равнина.
Беше боядисан в бяло, нещо необичайно. Повечето антарктически снегоходи бяха ярко оранжеви, за да се виждат отдалеч. И летеше през безкрайната снежна пустош с изненадваща скорост. В Антарктида никой никога не бързаше.
Лейтенант Шейн Скофийлд се взираше през прозорците от фибростъкло. На стотина метра отдясно се виждаше втори снегоход, също бял.
Тридесет и две годишният Скофийлд бе прекалено млад, за да командва разузнавателен взвод. Ала притежаваше опит, който далеч надхвърляше възрастта му. Висок 178 см, той беше строен и мускулест, с красиво, обветрено лице и късо подстригана черна коса. В момента на главата си носеше камуфлажна каска. Изпод бронираните му нараменници излизаше висока яка, в гънките на която се криеше лека бронирана плочка. Защита от снайперисти.