По магистралата в пустинята се носеше самотен автомобил.
Пит Камерън се потеше в жегата. Климатикът на неговата тойота от 1977 г. отдавна се беше отказал да се бори за живот и колата се бе превърнала в подвижна пещ. Вътре навярно беше с десет градуса по-горещо, отколкото навън.
Камерън от три години бе журналист в „Уошингтън Поуст“. Преди това си беше изградил име с репортажи за уважаваното списание „Мадър Джоунз“. Изданието имаше една единствена цел: да разкрива правителствените секретни операции и прикриващите ги дезинформации. И до голяма степен успяваше. Пит обичаше работата си. През последната си година в „Мадър Джоунз“, спечели награда със статията си за пет изгубени ядрени бойни глави от катастрофирал бомбардировач В–2 „Стелт“. Самолетът бе потънал в Атлантическия океан край брега на Бразилия и в публикуваното от правителството на САЩ изявление се твърдеше, че са били открити и петте ядрени заряда. Камерън проучи историята — и се усъмни в методите на търсене.
Истината скоро излезе наяве. Спасителната операция не беше проведена, че да се намерят бойните глави. Единствената й задача бе да изличи всички данни за бомбардировача. Самите бомби изобщо не бяха открити.
Тази статия и последвалата награда привлякоха вниманието на „Уошингтън Поуст“. Предложиха на Кемерън да работи за тях и той с готовност прие.
Беше тридесетгодишен и много висок — метър деветдесет и пет. Имаше рошава, светлокестенява коса и носеше очила с телени рамки. Колата му изглеждаше така, сякаш вътре е паднала бомба — по пода се търкаляха празни кутии от кока-кола и смачкани опаковки от чизбургери, бележници и химикалки. В пепелника си бе намерило място тесте самозалепващи се листчета. Вече използваните покриваха цялото табло.
Камерън пътуваше през пустинята.
Клетъчният му телефон иззвъня. Обаждаше се жена му Алисън.
Пит и Алисън Камерън бяха известни във вашингтонските журналистически среди. Двамата работеха в екип. Когато преди три години Пит пристигна от „Мадър Джоунз“, за партньорка му назначиха млада репортерка на име Алисън Грийнбърг. Между тях веднага припламна искра. След една седмица двамата вече бяха в леглото. След дванадесет месеца бяха женени. Все още нямаха деца, но работеха по въпроса.
— Стигна ли вече? — попита по телефона Алисън. Беше на двадесет и девет години и имаше дълга до раменете кестенява коса, големи небесносини очи и лъчезарна усмивка, която караше лицето й да сияе. Не беше красива в обичайния смисъл на думата, ала с тази усмивка можеше да спре уличното движение. В момента работеше в столичния офис на вестника.
— Почти — отвърна Пит.
Пътуваше към астрономическата обсерватория, която се намираше сред пустинята на Ню Мексико. По-рано същия ден някакъв техник от института „ТИЗР“ се бе обадил в „Поуст“ и беше заявил, че е засякъл излъчване от стара разузнавателна сателитна мрежа. Камерън отиваше да провери информацията.
Това не бе нищо ново. Институтът за „Търсене на извънземен разум“ постоянно попадаше на разни неща.
Приемникът им беше много мощен и изключително чувствителен. Често се случваше някой техник да „кръстоса лъч“ с разузнавателен спътник и да чуе няколко откъслечни думи от секретно военно предаване.
Репортерите от „Уошингтън Поуст“ презрително наричаха тези информации „свидетелства на ТИЗР“. Проверките им обикновено завършваха без резултат, но на теория някой ден някое от тези несвързани излъчвания можеше да даде материал за сензационен репортаж. От онези, които завършваха с „Пулицър“.
— Е, обади ми се, когато свършиш — каза Алисън. После прибави с престорено чувствен глас: — Имам нещо за свидетелствата на ТИЗР.
Камерън се усмихна.
— Много предизвикателно. Правиш ли доставки по домовете?
— В големия град човек никога не си знае късмета.
— В някои щати това може да се изтълкува като сексуален тормоз.
— Скъпи, женитбата ми за теб си е истински сексуален тормоз.
Пит се засмя.
— Ще ти се обадя, когато свърша — отвърна той и затвори.
Час по-късно тойотата на Камерън спря на прашния паркинг на института „ТИЗР“. Наоколо бяха паркирани още три автомобила.
Наблизо се виждаше правоъгълна двуетажна сграда, разположена в сянката на деветдесетметров радиотелескоп. Пит преброи още двадесет и седем сателитни чинии, които се издигаха в пустинята на равни интервали една от друга.
Вътре го посрещна дребен мъж в бяла лабораторна престилка, който се представи като Емет Съмървил и заяви, че именно той бил засякъл сигнала.
Ученият го поведе надолу по стълбището и го покани в просторно подземно помещение. Камерън го последва през лабиринт от електронна радиотехника. Два огромни суперкомпютъра „Крей“ ХМР заемаха цялата стена на огромната зала.