Той смаяно поклати глава. Поразително. Наистина поразително. Кърсти Хенслей, дванадесетгодишна и малко ниска за възрастта си, очевидно бе изключително умна млада госпожица.
Скофийлд отново я погледна. Момичето сякаш вървеше на пръсти с малко пружинираща походка. Съвсем обикновено хлапе наглед.
— Татко много се занимаваше с мен — продължи Кърсти. — Играехме бейзбол, ходехме на екскурзии, веднъж дори ми позволи да се гмурна с акваланг, въпреки че не бях изкарала курса.
— Говориш така, като че ли баща ти вече не се занимава с теб — отбеляза Шейн.
Последва кратко мълчание.
— Не — тихо отвърна тя.
— Какво се случи? — внимателно попита лейтенантът. И зачака да чуе разказ за кавги и развод. Напоследък често се случваше.
— Миналата година татко загина при автомобилна катастрофа — безизразно каза Кърсти.
Скофийлд се закова на място. Момиченцето не откъсваше очи от пода.
— Съжалявам — рече той. Кърсти кимна.
— Няма нищо — отвърна и продължи напред. Стигнаха до врата в стената на външния тунел и Шейн спря пред нея.
— Е, аз съм дотук.
— И аз — каза детето. Той я отвори, пусна Кърсти и Уенди да влязат и ги последва.
Озоваха се в някаква обща стая. Грозни оранжеви кушетки, стереоуредба, телевизор, видео. Скофийлд предположи, че тук не хващат телевизионни програми и просто гледат видео.
Сара Хенслей и Аби Синклер седяха на един от диваните. Те също се бяха преоблекли. С тях бяха още трима учени от „Уилкс“, трима мъже на име Луелин, Харис и Робинсън. След като бяха присъствали на смъртта на Холивуд и на един от техните колеги, бяха прекарали остатъка от битката по стаите си. Сега изглеждаха уморени и уплашени.
Кърсти седна до Сара Хенслей, без да каже нито дума на майка си. Скофийлд си спомни първия път, когато ги беше видял заедно — преди французите да пристигнат в станцията. Кърсти и тогава не бе говорила много. Но не беше обърнал внимание на напрежението помежду им. Лейтенантът изостави тези мисли и се приближи до Сара.
— Сред вас има ли лекар? — попита той. Палеонтоложката поклати глава.
— Не. Не. Кен Уишарт беше единственият лекар на станцията. Но той… — Жената млъкна.
— Да?
Сара въздъхна.
— Но той беше в снегохода, който трябваше да откара хората ни в „Дюрвил“.
Скофийлд затвори очи.
По интеркома му изпращя глас:
— Плашило, тук Монтана.
— Какво има?
— Разположих телеметрите около станцията, както заповядахте. Ще дойдете ли да ги проверите?
— Да, веднага идвам. Къде си?
— В югозападния ъгъл.
— Чакай ме. Успя ли да се свържеш с „Макмърдо“?
— Не още. На всички честоти има страхотни смущения. Не мога да пробия.
— Продължавай да опитваш — нареди лейтенантът. — Плашило, край.
Скофийлд се обърна и тъкмо се канеше да напусне общата стая, когато някой леко го потупа по рамото. Беше Сара Хенслей. Тя се усмихваше.
— Току-що си спомних. В крайна сметка в станцията все пак има лекар.
След края на битката, морските пехотинци бяха открили двамата френски учени Люк Шампион и Анри Ре, скрили се в един от шкафовете в трапезарията на ниво А.
Те не оказаха никаква съпротива, когато американците безцеремонно ги измъкнаха навън. Изписаният на лицата им ужас разкриваше всичко. Бяха подкрепили победената страна. Хората, които бяха излъгали, сега ги държаха в плен. Щяха да платят висока цена за коварството си.
Отведоха ги на ниво Д и ги заключиха с белезници за един от железните стълбове. Морските пехотинци имаха работа и Скофийлд не искаше да губи нито един от тях, за да пази френските учени.
Лейтенантът излезе във външния коридор на ниво Б. Готвеше се да включи микрофона в каската си, когато зад него се появи Сара Хенслей.
— Трябва да ви помоля за нещо — рече тя. — Нещо, за което не можех да говоря в общата стая.
Скофийлд вдигна ръка и каза по интеркома:
— Срамежлив, тук Плашило. Как е Самурай?
— Засега успях да спра кръвта, господин лейтенант, но все още е в тежко състояние — разнесе се в слушалката му гласът на Симънс.
— Стабилен ли е?
— Доколкото е възможно.
— Добре, слушай. Искам да слезеш на ниво Д и да доведеш единия от французите, Шампион, Люк Шампион. — Скофийлд погледна Сара. — Току-що ми съобщиха, че нашият добър приятел мосю Шампион е лекар.
— Слушам — енергично отвърна Срамежливият. Очевидно се зарадва, че за Лау ще се погрижи някой по-квалифициран от него. После обаче се поколеба. — Хм, господин лейтенант…
— Какво?
— Може ли да му се доверим?
— Не! — категорично заяви Шейн и започна да се изкачва по стълбата към ниво А. Даде знак на Хенслей да го последва. След няколко секунди видя Симънс да излиза от трапезарията и да тича към срещуположната стълба. Отиваше на ниво Д за Шампион.