Разбира се, останаха белезите по кожата му, но иначе Скофийлд пак можеше да вижда. Сто процента. — Сержантът замълча за миг. — Имаше само един проблем.
— Какъв?
— Командването отказа да го върне на самолета — отвърна Райли. — Това е нормална процедура във всички въоръжени сили: щом веднъж си получил каквато и да е очна травма, не можеш да пилотираш военен самолет. По дяволите, това се отнася дори, ако носиш очила за четене.
— И какво направи Скофийлд?
Бък се усмихна.
— Реши да се прехвърли в сухопътните части. Вече беше офицер, затова запази чина си. Но трябваше да започне всичко отначало.
И се върна в школата в Куонтико. Изкара всички възможни курсове. По тактически оръжия. По стратегическо планиране. Абсолютно всички. Явно е казал, че иска да е като онези морски пехотинци, които са го спасили в Босна. Че иска да е способен на онова, което те са направили за него.
Райли сви рамене.
— Както можеш да си представиш, не мина много време и го забелязаха. Беше прекалено умен, за да не го забележат. След няколко месеца му предложиха разузнавателна част. И той я прие. Оттогава минаха почти две години.
До този момент Гант не знаеше тези неща. Бяха я назначили във взвода на Скофийлд едва преди година и никога не се бе запитвала как Скофийлд е станал взводен командир. Такива въпроси бяха офицерска работа, а тя не беше офицер. Сержантският състав знаеше само онова, което му се казваше.
— Оттогава съм в неговия отряд — гордо заяви Райли.
Либи го разбираше. Той уважаваше Скофийлд, вярваше в него. Шейн бе негов командир и Бък Райли беше готов да го последва в самия ад.
Гант също щеше да го последва. Харесваше го и го уважаваше като командир. Той бе суров, но справедлив и не цепеше басмата на никого. И никога не се беше отнасял с нея различно от мъжете във взвода.
— Ти го харесваш, нали? — тихо попита Райли.
— Вярвам му — отвърна Либи.
Последва кратко мълчание.
Гант въздъхна.
— Аз съм на двайсет и шест. Книга. Знаеше ли?
— Не.
— На двайсет и шест. Господи — замислено рече тя и се обърна към Бък. — И отгоре на всичкото съм разведена.
— Не знаех.
— Омъжих се на зрялата възраст деветнайсет години, да. За най-милия човек, когото можеш да си представиш. Току-що беше пристигнал от Ню Йорк и преподаваше английски в местната гимназия. Внимателен, тих човек. Забременях на двайсет години.
Райли мълчаливо я слушаше.
— И един ден, когато бях във втория месец, се прибрах вкъщи по-рано от очакваното и го заварих да чука седемнайсетгодишна мажоретка на пода в дневната.
Бък вътрешно потръпна.
— Три седмици по-късно пометнах — продължи Либи. — Нямам представа каква беше причината — стрес, страх, кой знае. След този случай намразих мъжете. Истински. И тогава постъпих в корпуса. Омразата те прави добър войник, нали знаеш. Кара те да улучваш врага право в челото. След онова, което ми причини съпругът ми, не вярвах на никой мъж. И после срещнах него.
Погледът й блуждаеше в пространството. Очите й започваха да се пълнят със сълзи.
— Когато ме приеха във взвода, изборната комисия организира онзи тържествен обяд в Пърл Харбър. Беше страхотно, онова хавайско барбекю на плажа. Той беше там. Носеше отвратителна синя хавайка и разбира се, огледални очила.
Спомням си, че по някое време всички други си приказваха, но той стоеше сам. Наблюдавах го. Беше потънал във вътрешния си свят. Изглеждаше ужасно самотен. Забеляза, че го гледам и се заговорихме за нещо глупаво, какво чудесно място е Пърл Харбър и кои са любимите ни места за отдих.
Но сърцето ми вече беше негово. Не знам за какво мислеше по време на онзи обяд, но се беше замислил адски дълбоко. Предполагам, че е било за жена, жена, която не е могъл да има.
Книга, ако някой мъж мисли за мен така, както той тогава за нея… — Гант поклати глава. — Просто щях да… О, не знам. Никога не съм виждала подобно нещо.
Райли мълчеше и просто я наблюдаваше.
Либи усети погледа му, премигна два пъти и влагата в очите й изчезна.
— Извинявай — рече тя. — Точно сега не бива да се размеквам, нали? Хората пак ще започнат да ми викат „Дороти“.
— Трябва да му кажеш какво изпитваш към него — тихо отвърна Бък.
— Да бе, как не. Ще ме изритат от взвода, преди да успея да изрека „Ето защо жените не са подходящи за бойни части“. Книга, предпочитам да съм близо до него и да не мога да го докосна, вместо да съм далеч и пак да не мога да го докосна.
Райли впери поглед в нея, сякаш я преценяваше. После топло се усмихна.
— Ти си готина… Дороти, знаеш го.
Гант се засмя.
— Благодаря.