Говореше се, че Шейн Скофийлд има тъмносини очи, но никой не можеше да потвърди слуха. Всъщност, никой на Парис Айлънд, легендарният тренировъчен лагер на морската пехота на Съединените щати, с по-нисък чин от генерал, не бе виждал очите му. Той винаги ги криеше зад огледални очила.
Неговата позивна допълваше загадката, тъй като всички знаеха, че лично бригаден генерал Норман У. Маклийн е дал на Скофийлд оперативното му име — име, което мнозина свързваха със скритите очи на младия лейтенант.
— Щурец–1, чуваш ли ме?
Скофийлд взе радиостанцията.
— Щурец–2, тук Щурец–1. Какво има?
— Господин лейтенант… — На мястото на гърления глас на старши сержант Бък Райли — с позивна „Книга“ — внезапно се разнесе пращене. През последното денонощие йоносферните условия над континентална Антарктида бързо се бяха влошили. Слънчевото изригване беше заглушило целия електромагнитен спектър, ограничавайки радиовръзката до ултрависоки честоти на малки разстояния. Отдалечените на стотина метра един от друг снегоходи трудно установяваха контакт помежду си. Връзката с „Уилкс“, към която пътуваха, бе невъзможна.
Пращенето утихна и Скофийлд отново чу гласа на Райли.
— Господин лейтенант, спомняте ли си онова движещо се излъчване, което засякохме преди около час?
— Да.
През последните шестдесет минути Щурец–2 беше уловил излъчвания от електронна техника на борда на движеща се кола, която се отдалечаваше в противоположна посока към френската научно-изследователска станция „Дюмон Дюрвил“.
— Вече не ги засичам, господин лейтенант.
Скофийлд погледна надолу към радиостанцията.
— Сигурен ли си?
— Датчиците ни не показват нищо. Или са изключили уредите, или просто са изчезнали.
Лейтенантът свъси вежди, после погледна назад тесния пътнически отсек, където от двете страни седяха по двама морски пехотинци, всичките в снежнобели маскировъчни униформи. В скутовете си държаха сивкавобели каски. Гърдите им бяха покрити със същата на цвят броня. До тях бяха оставени и подобни автомати.
Десантният кораб „Шрийвпорт“ бе засякъл сигнала за помощ преди два дни в пристанището на Сидни. По случайност, една седмица по-рано, командването беше решило „Шрийвпорт“ да остане в Сидни за неотложен ремонт, докато останалите се бяха върнали в Пърл Харбър. Един час след получаването на пратения от Аби Синклер сигнал, корабът, вече ремонтиран и готов за път, отнасяше взвода морски пехотинци на юг към Морето на Рос.
В момента Скофийлд и неговият отряд наближаваха „Уилкс“ откъм „Макмърдо“, другата, по-голяма американска научно-изследователска станция, отдалечена на около хиляда и петстотин километра. „Макмърдо“ се намираше на брега на Морето на Рос и целогодишно разполагаше с персонал от сто и четирима души. Въпреки позорното петно, свързано с катастрофалния ядрен опит на флота на САЩ през 1972 г., станцията си оставаше преддверие на Америка към южния полюс.
От друга страна, „Уилкс“ беше една от най-отдалечените станции в Антарктида. Най-малкият аванпост на страната — изолирана на около деветстотин и петдесет километра от най-близкото пристанище, — тя беше построена върху крайбрежния леден шелф близо до айсберговия нос на Далтън. Откъм континента „Уилкс“ граничеше със стотици километри ледени равнини, а откъм морето — със стометрови скали, целогодишно шибани от гигантски, двадесетметрови вълни.
За достъп по въздух не можеше и дума да става. Зимата започваше, цареше тридесетградусов студ и вече от три седмици бушуваше страшна виелица. Очакваше се да продължи поне още четири. В такова време витлата и двигателите на хеликоптерите замръзваха във въздуха.
А ако бяха подходили откъм морето щяха без съмнение да се разбият в скалите. Във военноморския флот на САЩ имаха специална дума за такава операция: „самоубийство“.
Оставаше само достъпът по суша. Със снегоходи на въздушна възглавница. Дванадесетчленният разузнавателен взвод на морската пехота трябваше да стигне до „Уилкс“ от „Макмърдо“ в две военни коли със закрити витла.
Скофийлд пак се замисли за движещия се сигнал. „Макмърдо“, „Дюмон Дюрвил“ и „Уилкс“ образуваха на картата равнобедрен триъгълник. „Дюмон Дюрвил“ и „Уилкс“ бяха двата върха в основата.
Засеченото от Щурец–2 излъчване се придвижваше по брега към „Дюмон Дюрвил“ с постоянна скорост от около шестдесет и пет километра в час. Очевидно беше обикновен снегоход на въздушна възглавница. Може би французите бяха получили сигнала от „Уилкс“, бяха пратили помощ и сега се връщаха обратно…