Тя наведе глава и мрачно я поклати. След миг рязко погледна Бък.
— Имам още един въпрос.
— Питай.
— Откъде знаеш тези неща за Скофийлд? За Босна, изоставената ферма и очите му?
Райли тъжно се усмихна.
— Бях във взвода, който го спаси.
— Палеонтологията е игра на чакане — каза Сара Хенслей, докато крачеше в снега към края на комплекса. — Но с новата техника човек просто настройва компютъра и отива да си върши другата работа. После се връща да провери дали машината е открила нещо.
Новата техника, бе обяснила тя, представляваше дълговълнов звуков сигнал, който палеонтолозите от „Уилкс“ излъчваха в леда, за да търсят вкаменелости. По този начин избягваха неволното им повреждане.
— И какво правите, докато чакате звуковият сигнал да попадне на следващата находка? — попита Скофийлд.
— Аз не съм само палеонтоложка — престорено се обиди Сара. — Преди да се заема с палеонтология, бях морска биоложка. И преди да се случи всичко това, работех с Бен Остин в биолабораторията на ниво Б. Той експериментираше с нова противоотрова срещу Enhydrina schistosa.
Шейн кимна.
— Морска змия.
Сара изненадано го погледна.
— Браво, лейтенант.
— Е, и аз не съм само кашик с пушка — усмихна се Скофийлд.
Двамата се приближиха до Монтана, който стоеше на възглавницата на един от снегоходите на морските пехотинци.
Беше тъмно — онзи зловещ вечен сумрак на полярната зима — и през брулещия сняг Скофийлд едва различаваше огромната пустош пред неподвижния снегоход. Хоризонтът сияеше в тъмнооранжево.
Монтираният на покрива на машината телеметър приличаше на картечница с дълга цев и на всеки тридесет секунди описваше пълни сто и осемдесет градусови дъги.
— Насочих ги както наредихте — каза Монтана и слезе от възглавницата, за да застане пред лейтенанта. — Другата кола е в югоизточния ъгъл.
Скофийлд кимна.
— Добре.
Разположени по този начин, телеметрите покриваха цялата околност на полярната станция „Уилкс“. Ако някой се приближеше на по-малко от осемдесет километра, Скофийлд и хората му щяха да разберат.
— Взе ли портативния екран? — попита Шейн.
— Ето го. — Лий му подаде монитора, на който бяха изписани резултатите от телеметричното сканиране.
Приличаше на миниатюрен телевизор с дръжка от лявата страна. Две тънки зелени линии бавно се движеха насам-натам като автомобилни чистачки. Веднага щом нещо пресечеше лъчите, на екрана щеше да се появи премигваща червена точка и в малък прозорец отдолу щяха да се изпишат особеностите на обекта.
— Добре — каза Скофийлд. — Мисля, че сме готови да открием какво има в оная пещера.
Връщането в главната сграда отне около пет минути. Скофийлд, Сара и Монтана бързо крачеха в снега, докато лейтенантът им обясняваше плана си за пещерата.
На първо място, искаше да потвърди съществуването на самия космически кораб. Засега нямаше доказателства, че там долу изобщо има нещо. Разполагаха единствено със съобщението на учения от „Уилкс“, който вече навярно беше мъртъв. Кой знаеше какво е видял? Оставаше загадка и кой го е нападнал.
Ала имаше и трета причина, причина, която не разкри пред Сара и Монтана.
Ако още някой атакуваше станцията, особено през следващите няколко часа, през които морските пехотинци щяха да са най-уязвими и ако противникът успееше да победи останките от взвода му, втората група щеше да изиграе ролята на последна отбранителна сила.
Защото, ако до пещерата можеше да се стигне само по подводен леден тунел, врагът трябваше да мине през него. Секретните ударни части мразеха подхождането към целта под вода, при това основателно: човек никога не знаеше какво го очаква на повърхността. Ако предварително заемеше позиция в пещерата, групата му щеше да е в състояние да унищожи противниковите сили един по един, докато изплуваха навън.
Тримата стигнаха до главния вход, спуснаха се по рампата и влязоха вътре.
Скофийлд веднага се запъти към трапезарията на ниво А. Срамежливият вече трябваше да се е върнал с Шампион и лейтенантът искаше да види дали френският лекар може да направи нещо за Самурай.
Когато застана на прага, той завари Симънс и французина да стоят до масата.
Двамата мъже рязко вдигнаха поглед. Очите им бяха разширени. Приличаха на крадци, заловени на местопрестъплението.
Последва кратко мълчание.
— Господин лейтенант — наруши накрая тишината Срамежливият. — Самурай е мъртъв.
Скофийлд се намръщи. Знаеше, че състоянието на Лау е критично и че може да умре, ала в думите на ефрейтора имаше нещо…
Симънс пристъпи напред.
— Господин лейтенант, когато дойдохме, той вече беше мъртъв. И докторът казва, че не е умрял от раните си. Според него… според него Самурай е бил удушен.