Пит Камерън седеше в колата си на паркинга на обсерваторията. Палещото пустинно слънце безмилостно прежуряше. Репортерът извади клетъчния си телефон и набра номера на Алисън.
— Как мина? — попита тя.
— Скучно — отвърна Пит, като преглеждаше бележките си.
— Нещо, за което да се заловим?
— Нищо. Засекли са няколко думи от разузнавателен сателит, но ми звучат абсолютно несвързано.
— Този път записали ги?
Камерън вдигна поглед.
— Да, скъпа. Но не съм сигурен, че от това ще излезе нещо.
— Е, все пак ми разкажи.
— Добре. — Той отново погледна бележника си.
„ПРИЕМАМ, 134625
ВРЪЗКАТА ПРЕКЪСНАТА > ЙОНОСФЕРНИ СМУЩЕНИЯ.
ПРЕДЕН ВЗВОД ПЛАШИЛО.
–66.5.
СЛЪНЧЕВО ИЗРИГВАНЕ, СМУЩ. РАДИО 115° 20′ 12″ ИЗТОЧНА
КАК ДА СТИГНЕМ ДОТАМ, ЗА ДА — ВТОРИ ВЗВОД НА ПЪТ.“
— Това ли е? — накрая попита Алисън. — Всичко?
— Да.
— Лошо.
— И аз така си помислих.
— Остави го на мен. Сега къде отиваш?
Камерън отлепи от таблото малка бяла визитка, почти изцяло закрита от самозалепващи се листчета.
— След като и без това съм в Ню Мексико, реших да се отбия при загадъчния господин Уилкокс — отвърна той.
— Човекът от пощенската кутия ли?
— Да, човекът от пощенската кутия.
Преди две седмици някой бе пуснал визитката си в пощенската кутия на Камерън. Само визитката си. Нищо друго. Без придружаващо писмо. Отначало Пит едва не я изхвърли в коша, но после му се обадиха по телефона.
Мъжки глас. Дрезгав. Попита го дали е получил визитката.
Репортерът отговори утвърдително.
Мъжът каза, че имал нещо, което можело да го заинтригува. Камерън му предложи да дойде във Вашингтон, за да поговорят.
Не. За това не можело да става и дума. Камерън трябвало да отиде при него. Човекът се държеше адски драматично и параноично. Спомена, че бил ветеран от флота или нещо подобно.
— Сигурен ли си, че не е някой от твоите почитатели? — попита Алисън.
Репутацията на Пит Камерън от дните му като разследващ журналист в „Мадър Джоунз“ продължаваше да го преследва. Често му се обаждаха хора, които твърдяха, че разполагали с доказателства за нов Уотъргейт или за корумпирани политици. Обикновено искаха пари в замяна.
Ала този Уилкокс не беше поискал пари. Изобщо не бе споменал за заплащане. И след като Камерън се намираше наблизо…
— Възможно е — призна Пит. — Но и без това съм тук, така че нищо не ми пречи да проверя.
— Добре. Само после да не кажеш, че не съм те предупредила.
Пит Камерън изключи и затвори вратата на тойотата.
Алисън Камерън остави слушалката и в продължение на няколко секунди не помръдна.
Във Вашингтон беше предобед и в офиса на „Поуст“ кипеше оживена дейност. В просторното помещение имаше стотици бюра, оградени с високи до гърдите стени. Звъняха телефони, тракаха клавиатури, хора се разхождаха назад-напред.
Алисън носеше кремав панталон, бяла риза и хлабаво вързана черна вратовръзка. Дългата й до раменете кестенява коса беше събрана на опашка.
Тя внимателно прочете всяка дума от почти неразбираемия текст. Плашила, йоносферни смущения, първи и втори взвод.
Три реда обаче привлякоха вниманието й.
–66.5.
СЛЪНЧЕВО ИЗРИГВАНЕ, СМУЩАВАЩО РАДИО.
115° 20′ 12″ ИЗТОЧНА.
Алисън намръщено ги препрочете. И внезапно й хрумна нещо.
Тя се пресегна към съседното бюро и свали от лавицата над него голям том с кафява корица, на която пишеше: „Атлас на света“. Прелисти го и бързо откри каквото търсеше.
— Боже! — възкликна тя. Репортерът, който седеше наблизо, вдигна глава и я погледна.
Алисън не го забеляза и продължи да се взира в страницата пред нея.
Показалецът й сочеше точката на картата, обозначена с 66,5° южна ширина и 115° 20′ 12″ източна дължина.
Тя свъси вежди.
Брегът на Антарктида.
Морските пехотинци мълчаливо се събраха край басейна на ниво Д.
Монтана, Гант и Санта Крус нарамиха аквалангите. И тримата носеха черни термоелектрически неопрени.
Скофийлд и Змията ги наблюдаваха. Срамежливият стоеше зад тях. Бък Райли се отдалечи към склада, за да нагледа Майката.
В краката на лейтенанта лежеше голяма черна раница — нискочестотният предавател, който бе открил Санта Крус.
Вестта за смъртта на Самурай беше потресла целия взвод.
Люк Шампион бе казал на Скофийлд, че е открил следи от млечна киселина в трахеята на Лау. Според него това било сигурно доказателство, че ефрейторът не е умрял от раните си.