Отначало си помисли, че някоя от косатките се връща за още храна. Ала гигантското черно тяло не плуваше, просто се носеше нагоре.
И в следващия миг се издигна на повърхността. От него бавно се стичаше кръв. Всички на ниво Д пристъпиха напред.
Наистина беше косатка.
Но мъртва. Една от по-големите, навярно дори мъжкарят. Трябва да бе дълга поне десет метра. И тежка седем тона.
Скофийлд реши, че това е китът, който по време на битката Майката беше застреляла в главата. Ала грешеше.
Косатката нямаше рана в главата.
И се бе издигнала на повърхността.
Тялото на убития от Нюман кит отдавна трябваше да се е напълнило с вода и да е потънало на дъното. Това животно очевидно беше убито съвсем скоро.
Трупът бавно се обърна по гръб. Скофийлд и другите морски пехотинци смаяно зяпнаха.
По дължина на белия му корем минаваха две дълги кървави рани.
Бяха успоредни, започваха от средата на тялото и стигаха до гърлото. През тях висяха червата на кита — грозни, жълтеникави, дебели колкото човешка ръка.
В басейна имаше нещо.
Нещо, което бе убило косатка.
Скофийлд дълбоко си пое дъх и се обърна към Сара.
— Няма ли да се откажете? — попита той.
В продължение на няколко секунди палеонтоложката не откъсна очи от мъртвия кит. После бавно погледна лейтенанта.
— Не — отвърна тя. — В никакъв случай.
Скофийлд нервно крачеше около басейна.
Кабелът на лебедката потъваше във водата. Във водолазната камбана бяха тримата морски пехотинци и Сара Хенслей. Спускането продължаваше вече час.
Лейтенантът спря на пустата платформа. Преди двадесет минути беше пратил Книгата, Змията и Срамежливият отново да се опитат да се свържат с „Макмърдо“ — трябваше да знае кога в „Уилкс“ ще пристигнат подкрепленията.
В станцията цареше тишина, нарушавана единствено в ритмичното механично тракане на лебедката, което му действаше почти успокоително.
Скофийлд извади от джоба си сребърния медальон на Сара. Металът блестеше под бялата флуоресцентна светлина. На гърба му имаше гравиран надпис…
После внезапно се разнесе звук и Шейн рязко се обърна. Бе траял само миг, ала той определено го чу.
Глас. Мъжки глас. Но говореше на…
… френски.
Погледът му незабавно се насочи към нискочестотния предавател, който лежеше на няколко метра от него.
От радиостанцията прозвуча остро пищене. И отново гласът:
— La hyene, c’est moi, le requin. La hyene, c’est moi, le requin. Presentez votre rapport. Je renouvele. Presentez votre rapport.
„Срамежливият — помисли си Скофийлд. — Мамка му. Трябва ми Срамежливия.“ Но ефрейторът беше навън с другите.
— Срамежлив — извика той по интеркома.
— Слушам — незабавно отвърна Симънс във виещия навън вятър.
— Чуй това — нареди Скофийлд и се наведе към нискочестотния предавател, така че микрофонът на каската му да е близо до високоговорителя.
— La hyene — продължи французинът. — Vous avez trois heures pour presenter votre rapport. Je renouvele. Vous avez trois heures pour presenter votre rapport. Si vous ne le presentes pas lorsque 1’heure nous serons contraint de lancer l’engine d’efface. Je renouvele. Si vous ne le prosentes pas lorsque 1’heure nous serons contraint de lancer l’engine d’efface. C’est moi, le requin. Finis.
Сигналът прекъсна и настъпи тишина. Когато се увери, че предаването е свършило, лейтенантът попита:
— Успя ли да чуеш всичко, Срамежлив?
— Почти всичко.
— Какво казаха?
— „Хиена. Имате три часа да докладвате. Ако дотогава не се обадите, ще бъдем принудени да изстреляме «l’engine d’efface», унищожителя.“
— Унищожителя — безизразно повтори Скофийлд. — Три часа. Сигурен ли си, Срамежлив?
Докато говореше, лейтенантът включи хронометъра на часовника си, стар касио. Секундите започнаха да тиктакат.
— Съвсем сигурен. Повториха го два пъти — отвърна Симънс.
— Добре, ефрейтор. Ясно. Сега само трябва да открием къде са тези французи…
— Хм, извинете ме, господин лейтенант — отново се обади Срамежливият.
— Какво има?
— Мисля, че знам къде може да са.
— Къде?
— В самия край на предаването, говорещият каза „C’est moi, le requin“. Но изпуснах началото. Със същото ли започнаха?
Скофийлд не знаеше френски. Всичко му беше прозвучало еднакво. Опита се мислено да повтори съобщението.
— Възможно е — отвърна лейтенантът накрая. — Не, чакай, да. Струва ми се, че го казаха. Защо?
— На френски „le requin“ значи „акула“. „C’est moi, le requin“ значи „Тук Акула“. Нали разбирате, позивна. Френската част в „Уилкс“ е била с позивна „Хиена“, а другата, която току-що чухме — „Акула“. Нали се сещате какво си мисля, господин лейтенант…
— По дяволите — изсумтя Скофийлд.