— Точно така. Те са някъде по море. Някъде край брега. Басирам се на един милион кинта, че „Акула“ е боен кораб край брега на Антарктида.
— По дяволите — пак изруга Шейн.
Бе логично съобщението да е предадено от някой кораб. И не само заради позивната. Както знаеше Скофийлд, поради изключително големия си обхват, нискочестотните емисии масово се използваха от кораби и подводници. Ето защо френските командоси бяха донесли със себе си такъв предавател. За да поддържат връзка с бойния си кораб.
Перспективата френска фрегата или ескадрен миноносец да патрулира в океана на сто и петдесет километра от брега беше лоша. Много лоша. Особено, ако насочваше някакво оръжие срещу полярната станция. Най-вероятно батарея ракети с ядрени бойни глави — унищожителя.
Изобщо не му бе хрумвало, че французите може да не донесат унищожителя със себе си.
„Мамка му — помисли си Скофийлд. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!“
Само две неща бяха в състояние да предотвратят изстрелването на ракетите. Първо, доклад от дванадесетте мъртви командоси по някое време през следващите три часа. Невъзможно.
Което означаваше, че остава само втората възможност.
Трябваше да се свърже с американските сили в „Макмърдо“. И то не само, за да разбере кога ще пристигне подкреплението, но и за да съобщи на морските пехотинци в другата станция за френския боен кораб, който плаваше някъде в океана, насочил ядрените си ракети срещу „Уилкс“.
Той отново включи микрофона си.
— Книга, успяхте ли да се свържете с „Макмърдо“?
— Все още не.
— Продължавайте да опитвате — нареди лейтенантът.
— Непрекъснато. Докато не влезете в контакт. Господа, залогът в тая игра току-що се вдигна. Ако скоро не се свържем с „Макмърдо“, ще бъдем превърнати на пара.
— Плашило, тук Лисица — разнесе се гласът на Гант.
— Повтарям. Плашило, тук Лисица. Хей, Плашило? Къде си?
Вперил поглед в потъващия във водата кабел, Скофийлд стоеше на платформата до басейна и мислеше за ядрените ракети. От предаването на френския кораб „Акула“ бяха изтекли десет минути. Книгата, Срамежливият и Змията все още не бяха установили връзка с „Макмърдо“.
Той включи микрофона.
— Чувам те, Лисица. Как сте там долу?
— Наближаваме дълбочина хиляда метра. Готвим се да спрем лебедката.
Последва кратка пауза.
— Спираме лебедката… сега.
В този момент кабелът рязко се опъна.
— Плашило, по моя часовник сега е четиринайсет и десет — продължи Гант. — Потвърди.
— Потвърждавам, часът е четиринайсет и десет, Лисица — отвърна Скофийлд. Сверяването на часовниците в началото на спускането е стандартна дълбоководолазна процедура. Лейтенантът не знаеше, че преди два и половина дни по същия начин са постъпили и учените от „Уилкс“.
— Приемам, часът е четиринайсет и десет. Готвим се да напуснем камбаната.
Лисицата продължи да информира Скофийлд за напредването на групата.
Четиримата водолази — Гант, Монтана, Санта Крус и Сара Хенслей — излязоха от камбаната. Няколко минути по-късно Либи докладва, че са открили входа на подводния леден тунел и започват да се изкачват.
Потънал в размисъл, Шейн разсеяно крачеше назад-напред край басейна.
Мислеше за водолазите от „Уилкс“, които бяха изчезнали в пещерата, за самата пещера и тайнственото откритие, за французите и опита им да заграбят находката, за ядрени ракети и бойни кораби, за вероятността един от хората му да е убил Самурай и за усмивката на Сара Хенслей. Идваше му прекалено много.
Интеркомът изпращя.
— Господин лейтенант, тук Книга.
— Свързахте ли се?
— Не.
През последните петнадесет минути Книгата, Змията и Срамежливият се опитваха да установят контакт с полярната станция „Макмърдо“ по преносимата взводна радиостанция.
— Смущения ли има? — попита Скофийлд.
— Страшно много — тъжно отвърна Симънс.
Лейтенантът се замисли за миг.
— Върнете се вътре — нареди той накрая. — Потърси учените, струва ми се, че са в общата стая на ниво Б. Попитай ги дали някой от тях е запознат с радиосистемата на станцията.
— Слушам.
Книгата се изключи и интеркомът на Скофийлд отново замлъкна. Той се загледа във водата и се върна към мислите си.
За смъртта на Самурай. В момента вярваше само на двама души, Монтана и Сара Хенслей, тъй като по време на убийството бяха с него. Всички останали бяха под подозрение.
Ето защо беше решил Книгата, Змията и Срамежливият да останат заедно. Ако убиецът бе някой от тях, щеше да е постоянно под наблюдение…
В този момент му хрумна нова идея и той включи микрофона си.