— Книга, навън ли сте още?
— Тъй вярно.
— Докато сте на ниво Б, искам да зададете на учените още един въпрос. Дали някой от тях разбира от метеорология.
Радиозалата на „Уилкс“ се намираше в югоизточния ъгъл на ниво А, точно срещу трапезарията. Там бяха късовълновите радиопредаватели и сателитното телекомуникационно оборудване на станцията. Четирите пулта, всеки един с микрофон, компютърен монитор и клавиатура, бяха разположени по два от всяка страна.
Когато Скофийлд влезе в стаята, Аби Синклер седеше на един от тях.
Първото му впечатление бе, че тя е понесла тежко събитията в „Уилкс“. Красива, около тридесет и пет годишна жена, Аби Синклер имаше дълга къдрава кестенява коса и големи кафяви очи. По бузите й се спускаха вертикални следи от размит черен туш, които му напомниха за собствените му белези, сега отново скрити зад огледалните очила.
До Аби стояха тримата морски пехотинци — Райли, Симънс и Каплан. Другите учени ги нямаше.
Скофийлд се обърна към Книга.
— Никой ли не разбира от метеорология?
— Напротив — отвърна ефрейторът. — Имате късмет. Лейтенант Шейн Скофийлд, представям ви госпожица Аби Синклер. Госпожица Синклер е едновременно и радист на станцията, и метеоролог.
— Всъщност не съм професионална радистка — поправи го тя. — Такъв беше Карл Прайс, но той… изчезна в пещерата. Аз просто му помагах с радиотехниката, затова заех неговото място.
Скофийлд й се усмихна насърчително.
— Чудесно, госпожице Синклер. Мога ли да ви наричам Аби?
Тя кимна.
— Добре, Аби, имам два проблема и се надявам, че ще можеш да ми помогнеш. Трябва час по-скоро да вляза във връзка с началниците си в „Макмърдо“, за да им обясня какво се случи тук и да поискам подкрепление, ако вече не са пратили. Опитвахме да установим контакт с портативната ни радиостанция, но не успяхме. И така — работи ли вашата радиосистема?
Аби направи опит да се усмихне.
— Работеше. Искам да кажа, преди цялата тази история. Но после започна слънчевото изригване и прекъсна радиопредаванията ни. А накрая бурята счупи външната антена и нямахме възможност да я поправим.
— Ясно — рече Скофийлд. — Можем да решим този проблем.
Нещо друго обаче го безпокоеше. Преди да пристигне в „Уилкс“, му бяха споменали за слънчевото изригване, но не знаеше точно какво представлява то. Знаеше само, че смущава електромагнитния спектър и блокира всички радиовръзки.
— Разкажете ми за слънчевите изригвания — помоли той Аби.
— Няма много за разказване — отвърна метеороложката. — Всъщност, не знаем почти нищо. Това са кратки, високотемпературни експлозии на слънчевата повърхност, които повечето хора наричат „слънчеви петна“. Изригванията се придружават от ултравиолетова радиация. Също като обикновените слънчеви лъчи, тя се насочва към земята и предизвиква електромагнитен, хаос. Сателитите стават безполезни, защото радиосигналите от земята не могат да преминат през йоносферата. И обратно. Радиовръзките са невъзможни.
Аби внезапно се озърна наоколо. Погледът й попадна върху един от мониторите.
— Всъщност, тук имаме метеорологична техника. Ако почакате малко, мога да ви покажа за какво става дума.
— Естествено — рече Скофийлд и тя включи съседния компютър. Качи сателитна карта на югоизточна Антарктида, покрита с пъстри петна. Барометрична метеокарта. Като онези по вечерните новини.
— Това е снимка на източна Антарктида отпреди… — тя прочете датата в ъгъла на екрана, — … два дни. Сигурно е една от последните, които сме получили преди слънчевото изригване да ни откъсне от света.
Синклер кликна с мишката. Появи се друг образ.
— А, почакайте, ето още една.
Огромно жълто-бяло петно на атмосферни смущения покриваше лявата страна на картата — почти половината от антарктическото крайбрежие.
— Ето го вашето слънчево изригване, лейтенант — обърна се тя към Скофийлд. — След като е била направена снимката, трябва да се е придвижило на изток, покривайки и нашата станция.
Шейн внимателно разгледа петното. В него имаше отделни червени и оранжеви зони, дори черни.
— Тъй като се явяват на една част от слънчевата повърхност — продължи Аби, — изригванията обикновено засягат само определени райони. Една станция може да е в пълно радиозатъмнение, докато радиостанцията на друга, на триста километра от нея, да работи съвсем нормално.
Скофийлд погледна към екрана.
— Колко време продължават?
Метеороложката сви рамене.
— Ден. Понякога два. Колкото време е нужно на радиацията, за да измине разстоянието от слънцето до земята. Зависи от размера на слънчевото петно.