— Колко време ще продължи това изригване?
Аби се обърна към компютъра и замислено прехапа устни.
— Не знам. Голямо е. Предполагам, около пет дни.
Последва кратко мълчание, докато присъстващите смелят думите й.
— Пет дни — ахна Симънс иззад лейтенанта.
Скофийлд се намръщи.
— Казвате, че изригванията смущават йоносферата, така ли?
— Да.
— А йоносферата е…
— Слой от земната атмосфера на височина от осемдесет до четиристотин километра. Нарича се „йоносфера“, защото въздухът е пълен с йонизирани молекули.
— Ясно. Значи радиацията се насочва към земята и смущава йоносферата, която се превръща в преграда за радиосигналите.
— Точно така.
Скофийлд пак погледна черните петна на екрана. Голяма черна дупка в средата на жълто-бялото петно привлече вниманието му.
— Еднакво плътна ли е? — попита той.
— Кое дали е еднакво плътно? — озадачи се Аби.
— Тази преграда. Има ли места, през които радиосигналите да могат да преминат? Като тия черни дупки тук.
— Да, възможно е, но трябва да са точно над станцията.
— Има ли начин да определите кога някоя от тези дупки ще се намира точно над нас? Например тази.
Лейтенантът посочи към най-голямата.
Аби внимателно разгледа снимката.
— Навярно ще мога — отвърна тя накрая. — Ако кача няколко от предишните снимки на изригването, би трябвало да успея да изчисля скоростта и посоката му.
— Направете каквото можете — рече Скофийлд, — и ми съобщете, ако откриете нещо. Искам да знам кога някоя от дупките ще мине над станцията, за да сме готови да се свържем с „Макмърдо“.
— Ще трябва да поправите външната антена… — напомни му Аби.
— Незабавно — отвърна той. — Ние ще се заемем с нея.
Алисън Камерън също седеше пред екрана на компютър във вашингтонския офис на „Поуст“.
Намираше се в малка компютърна лаборатория. В ъгъла имаше апарат за четене на микрофилми. Две от стените бяха покрити с кантонерки.
Най-после откри каквото търсеше. Националната библиотечна база данни.
Според слуховете, ФБР следи всички компютърни библиотечни мрежи в страната, за да открива серийни убийци. Убиецът оставя на местопрестъплението цитат от някой поет и Бюрото проверява всички библиотеки, за да види кой е заемал негова книга. Подобно на повечето слухове, това донякъде е вярно. Наистина съществува система (периодично актуализиран CD-ROM), която свързва всички библиотечни компютри в Съединените щати и насочва читателя къде може да открие дадена книга. Системата не записва имената на читателите. Търсенето става по няколко начина: по автор, заглавие или по необичайни ключови думи в текста. Една от тези мрежи беше Националната библиотечна база данни.
Алисън натисна бутона „ТЪРСЕНЕ ПО КЛЮЧОВА ДУМА“. После написа: „АНТАРКТИДА“.
Компютърът забръмча и след десетина секунди на екрана се появи резултатът:
„1,856,157 ЗАГЛАВИЯ. ИСКАТЕ ЛИ ДА ВИДИТЕ СПИСЪК?“
Страхотно. Думата „Антарктида“ се срещаше в един милион осемстотин и петдесет хиляди заглавия. Нямаше смисъл.
Алисън се замисли. Трябваше да ограничи обсега на търсене до нещо по-конкретно. Хрумна й една идея. Макар че бе малко вероятно да успее, все пак си струваше да опита. Написа:
„ШИРИНА — 66.5“. ДЪЛЖИНА 115° 20′ 12″
Компютърът забръмча. Този път търсенето не отне толкова много време.
„6 ЗАГЛАВИЯ. ИСКАТЕ ЛИ ДА ВИДИТЕ СПИСЪК?“
— Можеш да се обзаложиш — измърмори репортерката и натисна „ДА“. Появи се списък на заглавията и местонахождението им.
НАЦИОНАЛНА БИБЛИОТЕЧНА БАЗА ДАННИ
ТЪРСЕНЕ ПО КЛЮЧОВА ДУМА
ШИРИНА — 66,5°
ДЪЛЖИНА 115° 20′ 12″
БРОЙ НА ОТКРИТИТЕ ЗАГЛАВИЯ: 6
| ЗАГЛАВИЕ | АВТОР | МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ | ГОДИНА |
| ДОКТ. ДИСЕРТАЦИЯ | ЛУЕЛИН, Д. К. | СТАНФОРД, КЪНЕКТ. | 1998 |
| ДОКТ. ДИСЕРТАЦИЯ | ОСТИН, Б. К. | СТАНФОРД, КЪНЕКТ. | 1997 |
| ДОКТ. ДИСЕРТАЦИЯ | ХЕНСЛЕЙ, С. Т. | КАЛИФ. УНИВЕРСИТЕТ | 1997 |
| НАУЧНА СТАТИЯ | ХЕНСЛЕЙ, Б. М. | ХАРВАРД, МАСАЧ. | 1996 |
| ЛЕДЕНИЯТ ПОХОД — РАЗМИСЛИ ЗА ЕДНА ГОДИНА В АНТАРКТИДА | ХЕНСЛЕЙ, Б. М. | ХАРВАРД, МАСАЧ. И ВГБ | 1995 |
| ПРЕДВАРИТЕЛНО ПРОУЧВАНЕ | УЕЙЦКИН, К. М. | БИБЛКОНГ | 1978 |
Алисън прочете списъка.
Във всяко едно от тези съчинения в една или друга връзка се споменаваше ширина 66,5° и дължина 115° 20′ 12″.
Това бяха главно научни изследвания. Нито един от авторите не говореше нищо на Алисън: Луелин, Остин и двамата Хенслей, С. и Б.
Изглеждаше, че последният Хенслей, Б. М., е написал книга за Антарктида. Репортерката провери графата за местонахождението й. Беше публикувана в Харвардския университет, но можеше да се намери във ВГБ — „всички големи библиотеки“.