Скофийлд отново включи радиостанцията си.
— Книга, кога за последен път засякохте сигнала?
Слушалката изпращя.
— Преди осем минути. Телеметричен контакт. Идентичен с предишното електронно излъчване. Движеше се в същата посока. Същият сигнал, господин лейтенант.
В такова време — вихрен вятър със скорост осемдесет възела, който носеше снега почти вертикално над земята — обикновените радари ставаха безполезни. По същия начин, по който слънчевото изригване в йоносферата заглушаваше радиовръзките, ниското налягане пък тотално объркваше радарите им.
Подготвени за такива случаи, върху покривите на двата снегохода бяха монтирани устройства, наречени телеметри. Те се въртяха бавно на сто и осемдесет градуса и излъчваха постоянен, мощен насочен лъч, известен като „игла“. За разлика от радара, чийто обсег винаги се ограничаваше от заобленостите на терена, иглите се разпространяваха плътно над земната повърхност най-малко на осемдесет километра отвъд хоризонта и регистрираха всеки „жив“ обект с химически, жизнени или електронни свойства, пресякъл пътя им. Или, както обичаше да казва телеметричният оператор на взвода редник Хосе Крус с позивна „Санта Крус“, „ако нещо кипи, диша или пиука, телеметърът ще го закове“.
Скофийлд включи радиостанцията си.
— Книга, въпросът е къде е изчезнал сигналът. На какво разстояние?
— На около сто четирийсет и пет километра от тук, господин лейтенант — отвърна Райли.
Скофийлд впери поглед в безкрайното бяло поле, което се простираше до хоризонта.
— Добре — каза той накрая. — Провери го.
— Ясно — незабавно отговори Райли. Двамата бяха приятели от няколко години. Солиден и надежден, Райли имаше лице на боксьор — плосък нос, чупен прекалено много пъти, хлътнали очи и гъсти черни вежди. Всички във взвода го обичаха — когато трябваше — бе сериозен, когато си почиваха — беше забавен.
— Ние продължаваме към „Уилкс“ — каза Скофийлд. — Вие открийте какво се е случило със сигнала и после елате в станцията.
— Прието.
— Имате два часа. Не закъснявайте.
— Слушам.
— А, Книга, и още нещо — рече Скофийлд.
— Да?
— Дръж се добре с другите хлапета, чуваш ли?
— Слушам.
— Първи, край.
— Щурец–2, край.
Вторият снегоход се отклони надясно и скоро изчезна в снежната виелица.
Един час по-късно наближиха брега и Скофийлд за пръв път видя полярната станция „Уилкс“ през мощния си бинокъл.
На повърхността тя изобщо не приличаше на „полярна станция“, а по-скоро на група ниски, куполообразни постройки, полузаровени в снега.
В средата на комплекса се издигаше главната сграда, голям кръгъл купол върху квадратна основа с широчина тридесет и височина три метра.
Върху една от по-малките постройки се различаваха останки от радиоантена. Горната й половина висеше надолу. Долната се държеше само на два опънати кабела. Лед покриваше всичко. От главния купол сияеше мека бяла светлина.
Скофийлд нареди да спрат на около половин километър от станцията. Лявата врата се отвори и шестимата морски пехотинци незабавно скочиха върху плътно утъпкания сняг.
Докато тичаха към сградите, чуха мощния грохот на вълните, които се разбиваха в скалите от другата страна на станцията.
— Господа, знаете какво да правите — беше единственото, което каза лейтенантът.
Скрити от пелената на виелицата, морските пехотинци се разгърнаха и продължиха напред.
Бък Райли видя дупката в леда, преди да забележи разбития снегоход.
Цепнатината приличаше на белег от рана върху снежния пейзаж — дълбока пропаст с форма на полумесец, широка четиридесетина метра.
Колата на Райли спря на сто метра от нея. Шестимата пехотинци излязоха и предпазливо се приближиха до ръба.
Ефрейтор Робърт Симънс с позивна „Срамежливия“ беше техният катерач, затова първо него опасаха с ремъци. Дребен мъж, той бе гъвкав като котка и тежеше горе-долу толкова. Едва двадесет и две годишен, подобно на повечето хора на неговата възраст, Симънс обичаше да го хвалят. Бе засиял от радост, когато веднъж случайно чу лейтенанта да казва на друг взводен командир, че неговият катерач бил адски добър и можел да се изкачи по вътрешността на Капитолия без въже. Позивната му беше друга история, добронамерена шега на колегите му, свързана с неуспехите му сред жените.
Докато закачаха въжето за ремъците, Симънс легна по корем и запълзя към ръба на пролуката.