— Какво искаш да кажеш?
Скофийлд се поколеба.
— Когато открих, че Самурай е бил убит, си спомних нещо, което преди две години се случи с мой приятел. Навремето той спомена, че във взвода му били внедрени хора.
Майката внимателно го наблюдаваше. Тя облиза устни и дълго мълча. Накрая тихо отвърна:
— Не ми се ще да говоря за това. Но да, чувала съм.
— Какво по-точно? — Скофийлд отново се приближи до нея.
— Само слухове. Слухове, които стават все по-настойчиви. Като офицер, ти сигурно не чуваш такива неща, обаче ти казвам, че сержантите си падат по клюките като дърти бабички.
— Какви слухове?
— Сержантите говорят за внедрени агенти. Това е любимата им тема. Тема за край лагерния огън, целяща да уплаши новаците и да ги накара да си вярват помежду си. Нали разбираш, ако не можем да си вярваме един на друг, тогава на кого да вярваме… Такива неща.
— И?
— Носят се всевъзможни предположения за това откъде са тия агенти. Някои смятат, че са от ЦРУ. Агенти под прикритие във въоръжените сили, пратени с една единствена цел: да се внедрят в елитни бойни части, за да ни държат под око, да са сигурни, че не вършим нещо, дето не би трябвало да вършим.
Други казват, че били от Пентагона или едновременно от ЦРУ и Пентагона. Чух един тип на име Хюго Бодингтън да твърди, че Националната разузнавателна служба и Съветът на началник-щабовете имали съвместна комисия, която се наричала Група за разузнавателно координиране и внедрявала свои хора в американските бойни отряди.
Според Бодингтън, ГРК представлявала някаква свръхсекретна комисия, която се грижела само съответни хора на съответни места да знаят определени неща. Ето защо трябвало да имат агенти в части като нашите. Ако сме на операция и попаднем на нещо, дето не ни е работа, като извънземен кораб например, ония от ГРК трябва да ни очистят, за да са сигурни, че няма да се раздрънкаме.
Скофийлд поклати глава. Звучеше му като приказка за призраци. Двойни агенти във войската.
Ала продължаваше да се съмнява. В главата му отново закънтя гласът на Андрю Трент, който викаше от храма в Перу: „Внедрили са хора във взвода ми!“. А Андрю Трент не беше приказка за призраци.
— Благодаря, Майка — каза той и отново се насочи към вратата. — Трябва да вървя.
— А, да. Имаш да командваш взвод. Да организираш хора. Да поемаш отговорности. Колкото и да ми плащат, за нищо на света не бих станала офицер.
— Ще ми се да ми го беше казала преди десет години.
— Е, да, ама сега нямаше да ти е забавно. Внимавай, Плашило, чуваш ли ме? А, между другото, страхотни очила.
Той спря за момент на прага. Трябваше му секунда, за да си спомни, че носи нейните очила. Скофийлд се усмихна.
— Благодаря, Майко.
— Хей, недей да ми благодариш — каза Нюман. — По дяволите, без огледалните си очила, Плашилото е като Зоро без маската си и Супермен без пелерината си. Просто не върви.
— Повикай ме, ако се нуждаеш от нещо — рече Скофийлд.
Майката му се ухили накриво.
— О, наистина се нуждая от нещо, готин.
Той поклати глава.
— Никога не се отказваш, а?
— Знаеш ли — рече Нюман, — струва ми се, че не усещаш, когато някой те харесва, миличък.
Лейтенантът повдигна вежди.
— Да не би някой да ме е харесал?
— О, да, Плашило. О, да.
Той усмихнато поклати глава.
— Чао, Майко.
— Чао, Плашило.
Скофийлд излезе от стаята и Нюман отново се облегна на стената.
Тя затвори очи и прошепна:
— Дали някой те е харесал? О, Плашило, Плашило. Само да можеше да видиш как те гледа тя.
Цялата станция пустееше. Над огромната шахта цареше тишина. Скофийлд погледна към басейна, в който изчезваше кабелът на водолазната камбана.
— Плашило, тук Лисица — разнесе се в слушалката му гласът на Гант. — Още ли си горе?
— Тук съм, а вие къде сте?
— Време от началото на спускането: петдесет и пет минути. Продължаваме да се изкачваме по ледения тунел.
— Някакви проблеми?
— Още нищо — хей, чакай малко, какво е това?
— Какво става, Лисицо? — уплашено попита лейтенантът.
— Не. Нищо — отвърна Гант. — Всичко е наред. Плашило, ако онова момиченце е там с теб, може да му кажеш, че приятелката й е тук долу.
— Коя приятелка?
— Оня тюлен, Уенди. Току-що ни настигна в тунела.
Скофийлд си представи Гант и другите в подводния леден тунел, нарамили дихателните си системи. Уенди не се нуждаеше от такива неща.
— Още колко ви остава? — попита той.
— Трудно е да се каже. Придвижваме се много бавно, просто за да сме предпазливи. Струва ми се, че имаме още около пет минути.
— Дръжте ме в течение. И Лисицо, внимавайте!