Тя погледна лицата им.
Санта Крус бе с отворена уста.
Очите на Монтана бяха разширени.
Реакцията на Сара Хенслей обаче й се стори необичайна. Тя беше присвила очи и наблюдаваше кораба странно. По гърба на Гант полазиха тръпки. В очите на палеонтоложката гореше нещо опасно, нещо като амбиция.
Либи се отърси от тази мисъл. Магията на космическия кораб вече бе развалена и тя разгледа гигантската пещера.
Бяха й нужни цели десет секунди, за да ги забележи.
И мигновено се вцепени.
— О, Господи… — промълви Гант. — О, Господи…
Бяха девет.
Трупа.
Човешки, макар че отначало беше трудно да се определи.
Лежаха на отсрещната страна на басейна — някои по гръб, други по корем, проснати върху големите скали край водата. Навсякъде имаше кръв. Локвички на земята, пръски по стените, по самите трупове.
Истинска кланица.
Крайници изтръгнати от ставите, глави отделени от раменете. От гърдите на някои бяха откъснати парчета плът. По земята се белееха кости.
Гант мъчително преглътна и отчаяно се опита да не повърне.
„Водолазите от станцията“ — помисли си тя.
Санта Крус се приближи до нея и ужасено загледа обезобразените трупове.
— Какво се е случило тук, по дяволите? — попита той.
Скофийлд сънуваше.
Отначало нямаше нищо. Нищо, освен мрак. Сякаш се носеше в космоса.
После ненадейно — щрак! — силна бяла светлина го разтърси като електрически ток и той усети изгаряща болка, каквато не бе изпитвал никога досега.
След това болката изчезна също толкова внезапно и Скофийлд се озова на някакъв под. Замръзнал и сам, сънуващ, но буден.
Беше тъмно. Нямаше стени.
Усети по бузата си нещо влажно.
Куче. Голямо куче. Не знаеше каква порода. Знаеше само, че е голямо. Много голямо.
Кучето подуши лицето му. Студеният му влажен нос докосна кожата му. Мустаците му погъделичкаха носа му.
Изглеждаше добродушно.
После излая. Невероятно силно.
Скофийлд подскочи. Кучето бясно лаеше срещу някакъв невидим враг. Гневно, разярено, оголило зъби.
Той продължаваше да лежи на студения под, неспособен да помръдне. Постепенно стените започнаха да придобиват форма и скоро разбра, че е на металната платформа на ниво Д.
Голямото куче все още стоеше до него, лаеше и се зъбеше. Изглежда го защитаваше.
Но от кого? Дали виждаше нещо, което той не забелязваше?
Изведнъж кучето се обърна и изчезна. Скофийлд остана сам върху ледената стомана.
Сънуващ но буден, неспособен да помръдне. Внезапно се почувства уязвим.
Нещо се приближаваше.
Идваше откъм краката му. Не го виждаше, ала чуваше бавните му стъпки.
После спря до него и Шейн видя над главата му да се появява злобно ухилено лице.
Жак Латисие.
Лицето му бе обляно в кръв и изкривено в отвратителна усмивка. От челото му висяха парчета плът. Очите му горяха от омраза. Френският командос вдигна лъскавия си нож пред очите му.
И силно замахна… — Хей — тихо каза някой.
Скофийлд се събуди и рязко отвори клепачи.
Лежеше по гръб. На някакво легло. Стаята беше осветена от силни флуоресцентни лампи. Стените бяха ослепително бели. Ледени.
До него стоеше мъж.
Дребен мъж, около метър и шестдесет. Непознат. Имаше сини очи, които бяха прекалено големи за малката му глава. Под тях висяха тъмни торбички. Рошавата му кестенява коса сякаш не бе ресана от месеци. Двата му огромни предни зъба бяха ужасно криви. Носеше риза от немачкаема материя и сини изкуствени панталони. Беше неестествено леко облечен при почти нулевата температура в полярната станция.
И държеше нещо.
Скалпел с дълго острие.
Скофийлд зяпна.
По скалпела имаше кръв.
— Хей — със спокоен носов глас каза мъжът. — Най-после се събудихте.
Лейтенантът примижа от светлината и се опита да се надигне. Не успя. Нещо му пречеше. И тогава ги видя.
Ръцете му бяха вързани за леглото с два кожени ремъка. Други два пристягаха глезените му. Когато се помъчи да повдигне глава, за да се огледа наоколо, установи, че тя също е здраво прикована към леглото.
— Почакайте мъничко — с дразнещия си носов глас рече дребният. — Ще отнеме само… секунда.
Окървавеният скалпел изчезна от полезрението на Скофийлд, а заедно с него и мъжът.
— Спрете! — извика Шейн.
Непознатият мигновено се появи пред очите му и въпросително повдигна вежди.
— Да?
— Къде… къде съм? — Говоренето му причиняваше болка. Гърлото му беше пресъхнало.
Мъжът се усмихна, показвайки кривите си предни зъби.
— Успокойте се, лейтенант. Все още сте в „Уилкс“.
Скофийлд преглътна.