— Кой сте вие?
— Хм, лейтенант Скофийлд — отвърна непознатият, — аз съм Джеймс Реншоу.
— Добре дошъл от гроба, лейтенант — каза Реншоу, докато развързваше ремъка на главата му. Току-що беше извадил последните три парченца от куршум от шията на Скофийлд. — Знаете ли, имате късмет, че носите тази бронирана плочка под яката си. Тя не е успяла да спре куршума, но значително е намалила скоростта му.
Реншоу вдигна кръглата плочка. Шейн съвсем бе забравил за нея. Възприемаше я просто като част от униформата си. Носеха ги главно офицерите от морската пехота като предпазна мярка срещу снайперисти. Нисшият състав нямаше такива, тъй като вражеските снайперисти рядко избираха за мишени ефрейтори и сержанти.
Най-после повдигна глава и погледна плочката.
Приличаше на бяла свещеническа якичка и обгръщаше шията, като в същото време оставаше скрита под яката. В единия й край имаше назъбена дупка.
Дупката от куршума.
— Ако не я носехте, със сигурност вече щяхте да сте мъртъв — каза Реншоу. — Куршумът щеше да мине точно през сънната артерия. Никой нямаше да е в състояние да ви спаси. Докато е пробивал бронираната плочка обаче, куршумът се е пръснал и в гърлото ви са заседнали само няколко парченца. Те обаче пак са били достатъчни, за да ви убият и всъщност, наистина смятам, че сте умрели, поне за кратко.
Скофийлд беше престанал да го слуша. Той разглеждаше стаята. Приличаше на обикновено жилищно помещение. Имаше легло, бюро, компютър и — странно — два черно-бели телевизионни монитора, монтирани над два видеокасетофона.
Той се обърна към Реншоу.
— А?
— Няколко парченца от куршума са проникнали в гърлото ви, лейтенант. Почти съм сигурен… всъщност, напълно съм сигурен, че пулсът ви е спрял поне за трийсет секунди. Били сте в клинична смърт.
— Какво искате да кажете? — попита Скофийлд. Той инстинктивно се опита да вдигне ръка, за да докосне гърлото си. Но не успя. Ръцете и краката му все още бяха завързани за леглото.
— О, не се безпокойте — отвърна Реншоу. — Извадих парченцата и почистих раната. Останаха само още няколко от плочката, но те не са проблем. Тъкмо се мъчех да ги измъкна, когато се събудихте. — Той показа окървавения скалпел на сребристата табла до леглото. До него лежаха няколко метални отломки. — А, и не се притеснявайте дали съм квалифициран — усмихна се дребният.
— Две години следвах медицина, преди да се откажа и да се заема с геофизика.
— Ще ме развържете ли? — безизразно попита Скофийлд.
— А, да. Добре. Слушайте. Ужасно съжалявам за това — рече Реншоу и изведнъж стана нервен. — Отначало просто трябваше да задържа главата ви неподвижна, докато извадя парченцата от куршума. Знаете ли, ужасно се въртите насън? Сигурно не знаете. Така или иначе, реших, че докато ви кажа всичко, което имам да ви казвам, ще е по-добре да останете завързан.
Лейтенантът просто го гледаше. Колебаеше се как да приеме този човек. В крайна сметка, само преди седмица, той бе убил свой колега. Ако не друго, Скофийлд бе сигурен в едно. Не искаше да остане завързан.
— Какво имате да ми казвате? — попита той и докато говореше, оглеждаше стаята. Вратата на отсрещната стена беше затворена. Всички други стени бяха от лед.
— Лейтенант, аз не съм убиец. Не съм убил Бърни Олсън.
Скофийлд не отговори.
Опита се да си спомни разказа на Сара Хенслей за смъртта на Бърнард Олсън.
Палеонтоложката бе казала, че вечерта преди убийството чули Реншоу да се кара с него. След това забил в шията му инжекция, пълна с препарат за почистване на канали.
— Вярвате ли ми? — тихо попита дребният и подозрително го изгледа.
Шейн продължаваше да мълчи.
— Трябва да ми повярвате, лейтенант. Само си представям какво са ви казали и знам, че изглежда ужасно, но поне ме изслушайте. Не аз съм го направил, кълна се, не съм аз. Просто не съм способен да извърша такова нещо.
Реншоу дълбоко си пое дъх.
— Лейтенант, тази станция не е такава, каквато изглежда на пръв поглед. Тук се случваха разни неща, странни неща, много преди да пристигнете вие. Не бива да вярвате на никого в станцията, лейтенант.
— Но искате да повярвам на вас — отвърна Скофийлд.
— Да. Да, искам да ми повярвате — замислено рече Реншоу. — А това поражда проблем, нали? В края на краищата, на вас са ви казали, че преди четири дни съм убил човек с инжекция, пълна с концентриран течен препарат за отпушване на канали. Нали? Хммм. — Той пристъпи към лейтенанта. — Но аз ще ви докажа, че не е вярно, лейтенант Скофийлд. Категорично. Ето защо… ще направя това.
Реншоу стоеше до леглото и решително гледаше Скофийлд.
Шейн се напрегна. Беше напълно безпомощен. Нямаше представа какво се канеше да направи дребният…
Коженият ремък на лявата му китка внезапно падна на пода. Секунда по-късно го последва и другият.
Ръцете му отново бяха свободни. Реншоу го бе развързал.
Скофийлд седна на леглото и ученият разкопча ремъците на глезените му.
Лейтенантът дълго гледа към него.
— Благодаря ви — каза той накрая.
— Не ми благодарете. Повярвайте ми. И ми обещайте нещо. Обещайте ми, когато всичко свърши, да проверите езика и очите на Бърни Олсън. Това ще обясни всичко. Вие сте единствената ми надежда, лейтенант. Вие сте единственият, който може да докаже, че съм невинен.